— Е, какво, красавице, пак ли сме на червено? — Силвия Каменар щракна с мишката и се отпусна тежко назад в офисния стол. — Благодарности на майката на Орлин Христов. Поредната „жизненоважна“ доза витамини за пет хиляди и масаж срещу остеохондроза, извършен от съседката от петия етаж.
Счетоводната програма премигна тревожно в алено. Силвия машинално притисна пръсти към слепоочията си. Петък, седем вечерта, а тя още е в офиса и преглежда личния си бюджет. Заплатата на счетоводител звучи стабилно само на думи. Особено когато делиш дом с мъж, който уж спестява „за собствен бизнес“, но средствата мистериозно потъват под капака на поредния „Форд“, и със свекърва, убедена, че снаха ѝ е длъжна да подпомага „по-възрастните“, защото след шейсет пенсиите били унизително ниски.
Силвия не кипеше от злоба. Беше просто изтощена да бъде разбиращата, търпеливата, удобната.
Тя свали очилата си, подреди ги внимателно до клавиатурата и затвори лаптопа. В метрото пътува права; във вагона се носеше миризма на пот и разрязан пъпеш — вероятно някой се прибираше от пазара без да се погрижи за опаковката. Още с влизането във входа я посрещна гласът на Златка Велизарова — силен, раздразнен, с онова характерно треперене на възмущение:
— …и изобщо, Орлине, ако беше истински син, отдавна сам щеше да ми преведеш тези пари! Да не мислиш, че от пенсията ще спестявам за гробищата?
Силвия събу сандалите си до вратата и застина на прага. Апартаментът сякаш бе разделен на две вселени — едната с килима и спящата котка, другата с мирис на валериан, укор и вечен емоционален натиск.
— Силвия се прибра — каза сухо Орлин Христов. — Питай нея.
Разбира се. Да пита. Тя така или иначе щеше да отговаря.
— Здравейте — кимна кратко Силвия и се отправи към кухнята. Извади кисело мляко от хладилника. Една лъжица, втора. Вдигна поглед — на прага стоеше Златка Велизарова. Захабен халат, изтъркани пантофи, устни, свити в тънка линия.
— Имаш ли десет хиляди?
— Не — отвърна Силвия спокойно. — И да имах, пак нямаше да ги дам. Ние не сме кредитна институция.
— Но ти работиш в счетоводство! — възкликна свекървата, сякаш това автоматично означаваше печатница за пари. — Или с Орлин ги прахосвате по кафенета и сериали?
— Плащаме ток, вода, интернет… и вашата масажна кушетка. Между другото, тя е зад ъгъла — можете лично да благодарите.
— Чудесно! — обърна се Златка към сина си. — Чуваш ли как ми говори? Унижава ме! Аз съм ти майка! В родилното лежах с теб, когато се появи на бял свят, зъби стисках, възглавница късах, а сега снаха ти не може да ми отдели десет хиляди!
— Мамо — промълви уморено Орлин Христов. — Стига. После ще говорим.
Само че „после“ никога не идваше. Имаше само едно безкрайно „винаги“.
Два дни по-късно Силвия се прибра по-рано от обикновено. Денят ѝ беше ад — данъчни отчети, напрегнат управител и закъсняла маршрутка. Жилището я посрещна с подозрителна тишина.
На кухненската маса лежеше телефонът ѝ.
— Това шега ли е? — прошепна тя, докато отваряше настройките. — Активност в банковото приложение — днес, 14:03. Но тя… тя не знае паролата!
Погледът ѝ се плъзна към масата в хола. Папката с документи беше разтворена. Паспортът ѝ — изваден.
— Орлин! — извика тя, без да се интересува дали съседите ще чуят.
След няколко минути той се появи в коридора — по избеляла тениска, с объркано изражение.
— Твоята майка е опитала да изтегли кредит на мое име — каза Силвия, овладявайки гласа си с усилие. — През моя телефон. Снимала е паспорта ми, нали?
— Силвия, не си разбрала правилно…
— Така ли? — гласът ѝ прозвуча като счупено стъкло. — Как точно се тълкува ситуация, в която жена с „мизерна пенсия“ държи паспорта ми, телефона ми и влиза в банковото ми приложение?
— Тя просто искаше да помогне! — възкликна Орлин Христов.
