…и повече няма да мълча.
Пръстите ми сами се протегнаха към масата. Взех голямата двулитрова бутилка лимонада с крещящ етикет и я повдигнах пред очите му.
— И това ли е платено с моите пари? — попитах хладно.
— Ами… да — отвърна Борислав Рилски и за пръв път в гласа му се прокрадна несигурност. Явно осъзнаваше, че е прекалил.
— Чудесно. Ето ти рестото.
Развих капачката и без да се колебая, излях цялото съдържание върху него. Пред всички. Захарната течност се стичаше по лицето му, попиваше в косата, проникваше под яката на тениската. Стоеше като вкаменен, с полуотворена уста, неспособен да реагира.
Настъпи хаос. Свекърва ми писна така, сякаш го бях заляла с киселина. Децата на зълва му избухнаха в писъци и смях. Кучето залая истерично и започна да обикаля около Борислав, душейки сладките локви по пода. Сестра му се хвърли към него с шепа салфетки, а свекърът ми се изправи и ме изгледа сурово.
— Ти… ти… — заекваше Борислав, докато се опитваше да избърше лицето си, но дрехите му вече бяха прогизнали.
— Още отначало знаех, че не е наред с нея! — вайкаше се майка му. — Бориславчо, как можа да се ожениш за такава? Ние те предупреждавахме! Една нормална жена не прави такива сцени!
Ах, любимият ѝ рефрен — „нормална жена“. Сякаш съществува фабрика, в която ги произвеждат по един и същ калъп.
— И така ли се говори на по-възрастни? — намеси се най-после свекърът. — Никакво възпитание!
— Уважението не е даденост, то се печели — отвърнах, без да отмествам поглед. — А вие отдавна прекрачвате границите ми. И аз съм човек, не придатък към нечий син.
— Тръгваме си — отсече той. — Всички, събирайте се.
Обърнах се към съпруга си.
— А ти? Ще си тръгнеш ли и ти?
В очите му се четеше объркване. Сякаш за първи път стоеше на кръстопът — между родителите си и мен.
— Разбира се, че идва с нас! — майка му го сграбчи за ръката. — Няма да остава тук с такава… такава…
— С такава, която не позволява да я тъпчат? — довърших вместо нея. — С такава, която има мнение? Която не иска да слугува на цялото ви семейство?
Борислав мълчеше, местеше поглед от мен към майка си.
— Избери — казах тихо. — Оставаш и говорим сериозно за всичко. Или си тръгваш с тях… и тогава не знам накъде ще поемем.
Той пристъпваше неловко, колебаеше се. Но майка му се вкопчи още по-здраво.
— Хайде, Боби. Тя просто прави истерия.
И той тръгна. Без дума. Послушно, приведен, последва майка си.
— Борислав! — извиках след него. — Ако излезеш сега, нищо между нас няма да остане същото. Чуваш ли ме?
Замръзна за миг, но не се обърна. Само сви рамене и продължи към колата.
Заминаха всички — родителите му, сестра му със семейството, кучето. И той с тях. А аз останах сама на вилата. Сред разпилените салфетки, лепкавите петна по пода и торбата с храната, която бях прибрала от масата.
Дълго чистих. Не защото се страхувах от нечие неодобрение, а защото не понасям безпорядък. Измих пода, избърсах мебелите, подредих съдовете. Докато търках лепкавите следи, мислите ми се избистряха.
Вечерта седнах на верандата.
Телефонът мълчеше. Вероятно в този момент обсъждаха колко съм „лудата снаха“. Сигурно измисляха диагнози и съжаляваха „бедния Борислав“, попаднал на такава жена.
И знаете ли? Това изобщо не ме тревожеше.
Гледах как слънцето потъва зад дърветата и се питах какво следва. Имах още два дни тук, насаме със себе си. После — каквото стане.
Може би щеше да осъзнае грешката си. А може би всичко щеше да приключи.
И честно казано, в онзи момент нито един от тези варианти не ми изглеждаше страшен.
