Той не откъсваше поглед от мен и с тържествуваща усмивка попита:
— Е, доволна ли си от изненадата? Аз лично се погрижих за всичко. Поръчах храната сам. Платих с твоята карта. Хайде, черпи се!
С моята карта?
За миг сякаш изгубих усещане в краката си.
При нас финансите винаги са били разделени. И двамата работим, всеки разполага със собствена банкова сметка и карта. Общите разходи ги поемаме поравно — това беше уговорката ни още преди сватбата. За мен това не беше дреболия, а принцип. И той го знаеше прекрасно.
Картата ми означаваше личните ми средства. Моите усилия. Моето спокойствие. А той ги беше използвал, без дори да ме попита, за нещо, срещу което изрично се бях обявила.
— Наистина ли си платил с моята карта? — попитах тихо, с последна надежда да чуя, че се шегува.
Очаквах да се засмее и да каже, че просто ме дразни. Че всичко е за негова сметка. Че да се успокоя.
— Ами да — сви рамене той небрежно, сякаш говорим за пакет солети.
— Значи аз ти казвам „не искам гости“, а ти не само довличаш цялата си рода тук, но и харчиш моите пари, за да ми натриеш носа?
— Ох, Милена, — намеси се свекърва ми с укорителен тон. — Какви са тези сметки между съпрузи? Нали сте семейство!
Тя винаги действаше така — вмъкваше се в разговорите ни, раздаваше оценки, диктуваше правила. А Борислав никога не я спираше. За него „мама знае най-добре“.
— Семейство е, когато има уважение — отвърнах аз, усещайки как гласът ми трепери. — Не когато някой посяга към чужди пари без позволение. И моля ви, не се намесвайте.
— Какво толкова? Да не ти е свидно? — изгледа ме той с превъзходство. — Това е семеен уикенд!
— Някой попита ли ме дали изобщо го искам този „семеен уикенд“? — повиших тон, а децата мигом притихнаха. — Казах ясно: без гости. Исках два дни спокойствие. Почивка от работа, от готвене, от хора. Това ли е толкова трудно за разбиране?
— Ние всичко чуваме, между другото! — сопна се сестра му. — Как така говориш? Роднини сме ти дошли!
Разбира се, че знаеше как ще реагирам. Точно затова го направи. За да изкара пред тях образа на „стиснатата“ съпруга, която брои стотинките и не уважава фамилията му. Да демонстрира колко му е тежко с мен. Защото „истинската жена“ щяла да посреща с усмивка и да не задава въпроси.
Огледах сцената пред себе си — доволната му физиономия, укорителния поглед на майка му, любопитните очи на племенниците, зетя, който невъзмутимо дояждаше кебапче. И в мен нещо щракна.
Без да кажа дума, взех голям черен чувал за боклук. Приближих се до масата и започнах методично да събирам храната вътре. Салати, мезета, шишчета — всичко изчезваше в чувала едно по едно.
— Какво правиш?! — изпищя свекърва ми.
— Тя е полудяла! — възкликна сестра му.
— Браво! — прошепна възхитено по-големият племенник.
Обърнах се към Борислав.
— Реши да ми отмъщаваш, така ли? Да ме унижиш? Щом храната е платена с МОИТЕ пари и без МОЕТО съгласие, значи тя е МОЯ. И аз ще реша какво ще се случи с нея.
Той скочи рязко. Лицето му пламна алено — такъв гняв не бях виждала у него. Обикновено избираше сарказма или демонстративното мълчание, но сега беше откровено разярен.
— Ти си ненормална! Излагаш се! Хората гледат!
— А ти какво правиш? — извиках и аз. — Възрастен мъж, който си връща на жена си като обидено дете! Вместо разговор — задкулисни номера. Вместо компромис — този цирк!
— Исках само да станеш нормална съпруга! — избухна той. — Да посрещаш роднините ни като хората, а не да се държиш като егоистка!
Ето го истинското. „Нормална съпруга.“ Като майка му — покорна, услужлива, винаги на разположение.
Поех си дълбоко въздух.
— Борислав, когато вземеш нечии пари без разрешение, това се нарича кражба. Когато действаш напук, това е подлост. А когато използваш близките си, за да упражняваш натиск, това е манипулация. И аз повече няма да…
Погледът ми се плъзна по масата и се спря на една голяма бутилка лимонада с ярък етикет, която стоеше до чиниите.
