Всяко лято се повтаря една и съща сцена. Щом стъпим на вилата, роднините му изведнъж „случайно“ решават, че е крайно време да ни навестят. „Може ли да минем за малко? Само за час-два!“ „При вас е чист въздух, слънце, красота…“ „Ние ще си донесем нещо!“
Под „нещо“ те разбират торбичка ябълки, пакет чипс и по един сладолед на човек, който най-често пристига разтопен. А готвенето, подреждането на масата и миенето след това? Разбира се — моя грижа. В тяхното семейство това се приема като неоспорима норма.
Борислав Рилски е възпитан в дом, където ролите са разпределени още от раждането: жената стои до печката и парцала, а мъжът — на дивана, в ролята на изхранващ и началник. Баща му и до днес не пипа чиния и няма представа къде държат праха за пране у дома.
Свекърва ми дори се гордее, че за три десетилетия брак нито веднъж не е позволила на съпруга си сам да приготви вечеря. „Мъжът трябва да яде от ръцете на жена си“ — произнася тя с такова благоговение, сякаш цитира свещен текст.
И ето че моят съпруг, оформен от тези разбирания, искрено се чуди защо отказвам всяка събота и неделя да превръщам вилата ни в столова за цялата му рода. Пет години вече водим тази тиха, а понякога и съвсем шумна война. Аз чертая граници, той методично ги прекрачва.
— Милена, това са ни роднини! — гледа ме умолително, сякаш изхвърлям коте на студа. — Как можеш да откажеш на семейството? Не каня приятели, а своите хора!
В началото този поглед вършеше работа. Първите две години се предавах. После се научих да устоявам.
— Борислав, когато купихме тази вила, се разбрахме, че ще почиваме НИЕ. Не майка ти, не сестра ти, не зет ти, не племенниците ти. Ние.
— Но те ни помагат!
Любимият му довод — „помагат“. Както когато свекърът ми обясняваше как се вари сладко, при положение че през живота си дори чай не си е правил. Или когато свекърва ми „съдействaше“ при подреждането на масата, като отбелязваше, че навремето в приличните домове покривките се колосвали, а пластмасовите чаши били срам за всяка домакиня.
— Да, както миналия път? Сестра ти ще седне с децата, които тичат и крещят безспир. Майка ти ще наблюдава величествено и ще разпорежда кое как да направя. Баща ти ще раздели присъстващите на „жени при печката“ и „мъже до скарата“.
А зет ти, щом отвори бутилката, ще започне да разказва вицове от времето на Тодор Живков. Ти ще демонстрираш новия си телефон и ще обясняваш колко добре ти върви работата. А аз? Пак ще съм в кухнята. Благодаря, но не.
Още помня последния им „кратък“ престой. Бях направила три салати, основно ястие с гарнитура и десерт. Свекърва ми с невинна усмивка попита: „Плодове няма ли?“ И Борислав ентусиазирано кимна заедно с останалите.
И, разбира се, аз отидох до магазина за плодове, докато те удобно се бяха разположили в беседката и отпиваха чай с курабийките, които бях изпекла предния ден.
Понякога ми се струва, че бракът ни е непрестанна битка за равнопоставеност. Работя също толкова, колкото и той. Получавам същото възнаграждение. А когато започнахме връзката си, изглеждаше толкова модерен в мисленето си!
Докато ме ухажваше, говореше вдъхновено за партньорство и равни права. Думите му звучаха прекрасно. След като си разменихме халките обаче, сякаш друг човек заживя в тялото му. Бавно и неусетно започна да прилича все повече на баща си.
Сега, ако го помоля просто да измие една чиния, ме гледа така, сякаш съм го изпратила пеша през Северния полюс. Не искам подвиг — само да отнесе съдовете си до мивката. Но изражението му е толкова мъченическо, че човек би могъл да нарисува икона „Свети Борислав край мивката страдалец“. И понякога се питам докъде ще стигнем, ако дори най-обикновените домашни задължения се превръщат в повод за драма.
