— Как мина денят? — попита тя равнодушно.
— Нормално… — отвърна Боян Лъвов и прокара ръка през косата си. Личеше си, че е изтощен. — Симеон Огнянов ми възложи нов проект. Ще се налага да оставам след работа.
— Често ли?
— Вероятно всеки ден. Поне за няколко седмици.
Той кимна неловко и отново се зае с тенджерата. Магдалена Асенова мълчаливо се оттегли в спалнята, преоблече се и извади от хладилника кутия с приготвена от нея храна от предишната вечер. Затопли я, сложи си чиния и седна на масата. Срещу нея Боян се бореше с разварените макарони.
— Маги… — поде той след кратко колебание. — Не мислиш ли, че е време да прекратим това разделяне на парите?
Тя го погледна спокойно.
— Нали ти настоя за него.
— Имах предвид друго…
— А какво точно, Бояне?
Той не намери думи. Само разбута пастата с вилицата си. Магдалена приключи вечерята, изми своята чиния и я остави да съхне.
— Ще помисля — каза тя, без да повишава тон. — Засега така ми е по-лесно.
— По-лесно?
— Да. Разполагам със собствените си средства. Не се чудя дали ще стигнат за твоите маратонки или яке. Не смятам всеки лев. Това се нарича свобода.
Боян я гледаше така, сякаш пред него стоеше непозната жена.
Във вторник Пенка Валентинова реши да изненада сина си. Беше ѝ почивен ден и, без да предупреди, отключи с резервния ключ, който Боян ѝ беше дал преди години. Още от прага застина.
Жилището приличаше на място, през което е минал вихър. На дивана бе метнато якето на Боян, по пода се търкаляха чорапи. Мивката преливаше от съдове, а по масата личаха засъхнали петна. По рафтовете се беше наслоила прах.
— Господи, какво е това… — прошепна тя.
Свали палтото си, нави ръкави и без повече приказки се залови за работа. Изми натрупаните чинии, излъска плота, мина с прахосмукачката. Когато отвори хладилника, видя почти празни рафтове — само някакви остатъци.
Пенка изтича до близкия магазин, напазарува най-необходимото и се върна да готви. Малко преди шест Боян прекрачи прага и онемя.
— Мамо? Какво правиш тук?
— Очевидно без мен всичко се разпада — отвърна тя, като разбъркваше картофите с месо. — Къде е Магдалена?
— На работа. Ще закъснее.
— Всеки ден ли?
— Засега да. Има проект.
Пенка стисна устни, но не коментира повече. Продължи да готви, а Боян седна на масата, усещайки неловкост — зрял мъж, а майка му тича след него с парцала.
Към осем се прибра Магдалена. Щом видя свекърва си, спря на прага.
— Добър вечер, госпожо Валентинова.
— Добър вечер. Приготвих вечеря, ела да хапнеш.
— Благодаря, но вечерях в офиса — отвърна тя и се отправи към стаята, без да среща погледа на Боян.
Пенка я проследи с изумление.
— Какво става с нея?
— Откакто сме с отделни бюджети… — започна той. — Всеки се оправя сам. Тя готви за себе си, чисти след себе си.
— Безобразие! — възмути се майка му. — Домът е занемарен, мъжът ѝ гладува!
— Мамо, по-тихо — прошепна Боян и погледна към затворената врата. — Вината е моя. Аз предложих това разделение.
— И какво от това? Тя ти е съпруга. Нейно задължение е да се грижи за къщата.
— Задължение? — Боян прокара длани по лицето си. — Работи не по-малко от мен. Прибира се уморена. Защо трябва да върши и моята част?
Пенка отвори уста, но той я прекъсна:
— Ти тогава ме убеди, че прави малко и печели малко. А аз изобщо не съм си давал сметка колко труд полага — готви, пере, глади… И то след работа. Никога не ѝ казах дори едно „благодаря“.
Свекървата въздъхна и седна срещу него.
— Исках само да ти помогна…
— Знам. Но това е моят дом. Ще се оправя сам.
След още малко разговор тя си тръгна, оставяйки тенджерата на котлона.
— Поне вечеряй като хората — каза на излизане.
Когато входната врата хлопна, Боян постоя замислен, после се отправи към стаята. Магдалена работеше на лаптопа си.
— Маги, може ли да поговорим?
— Слушам — отговори тя, без да откъсва очи от екрана.
— Осъзнах, че грешах. С разделянето на парите.
— Така ли?
— Да. Беше необмислено решение.
— Погледни ме, поне — настоя той.
Тя вдигна глава. В очите ѝ нямаше гняв, нито сълзи — само спокойна дистанция, която го разтърси повече от всяка кавга.
— Нека върнем общия бюджет — предложи той. — Както преди.
— Добре — кимна Магдалена. — Но при други условия.
— Какви?
Тя затвори лаптопа и се обърна към него.
— Ако парите са общи, ще делим и задълженията. Готвенето — на смени. Почистването — също. Прането и гладенето — заедно. Чиниите всеки си мие сам. Няма повече да бъда твоята безплатна домакиня.
— Съгласен съм — отвърна той без колебание.
— И още нещо. Майка ти няма да се меси в решенията ни. Ще живеем така, както двамата решим.
— Приемам.
— Тогава започваме от утре.
Боян излезе от стаята с усещането, че е направил крачка напред. Но някъде дълбоко в него се надигаше съмнение, че възстановяването на истинската близост няма да стане толкова лесно.
Измина седмица. Той наистина се стараеше. Вечерите, когато беше негов ред, готвеше — понякога без особен успех, но с желание. Миеше съдове, прахосмукачеше, а в събота двамата заедно подреждаха апартамента — той чистеше праха, тя миеше пода.
Отстрани всичко изглеждаше наред. И все пак нещо се беше променило.
Магдалена беше коректна, спокойна, изпълняваше договореното. Но топлината, която някога изпълваше дома, сякаш се беше стопила. Преди го посрещаше с прегръдка, разказваше забавни случки, готвеше любимите му ястия без повод. Гладеше ризите му внимателно, без той да я моли.
Сега го поздравяваше кратко и се заемаше със своето. Приготвяше бързи, обикновени ястия. Не питаше как е минал денят му. Ризите му бяха изгладени, но набързо.
В петък вечерта седяха на дивана пред телевизора. Боян опита да я прегърне. Тя не се отдръпна, но и не се сгуши както преди — остана неподвижна, съсредоточена в екрана.
— Маги — прошепна той.
— Да?
— Сърдиш ли ми се?
— Не.
— Тогава защо си толкова… студена?
Тя помълча, после отвърна:
— Не съм сърдита. Просто размишлявам.
— За какво?
— За живота си оттук нататък.
— Нали вече оправихме нещата?
— Подредихме ги — съгласи се тя. — Но ти толкова лесно прие предложението за отделен бюджет. Послуша майка си, без изобщо да се замислиш как ще се почувствам аз. Седем години сме женени, а ти дори не си се замислял какво върша всеки ден, колко усилия влагам, за да ти е удобно.
Боян мълчеше. Нямаше оправдание.
— Тези три седмици ме научиха на много — продължи Магдалена тихо. — Разбрах, че мога да се грижа за себе си. Че не е нужно да искам разрешение, за да си купя рокля. Че ако поискам, мога да изкарвам повече. И че съм по-силна, отколкото съм предполагала.
— Маги…
— Остави ме да довърша — каза тя спокойно и го погледна право в очите. — Има неща, които вече не мога да пренебрегвам.
