— …с Магдалена решихме да си разделим финансите — довърши Боян Лъвов тихо, като още веднъж се огледа дали някой не се е приближил.
От другата страна на линията Пенка Валентинова буквално светна от одобрение.
— Ето това е разумно решение! Нали ти казвах? — гласът ѝ прозвуча тържествуващо. — Ти се трепеш от работа, носиш парите вкъщи, а тя? Седи си в офиса, мести папки от бюро на бюро. Нито заплатата ѝ е кой знае каква, нито скромността ѝ — все има претенции към твоите доходи.
Боян сви устни. Когато майка му говореше така за Магдалена, в него нещо се надигаше на протест, но думите му заседнаха в гърлото.
— Така е най-честно — продължи Пенка. — Всеки да разполага със своето. Без недоразумения.
— Да, мамо — отвърна той кратко.
След разговора настроението му се смрачи и до края на работния ден ходеше намръщен. Вечерта отключи апартамента и го посрещна тишина. Магдалена я нямаше.
Той набра номера ѝ.
— Къде си?
— Ще се забавя — отговори тя спокойно. — Симеон Огнянов ми възложи допълнителен проект. Трябва да го приключа до петък.
— Кога да те чакам?
— Около осем.
Боян прекъсна разговора и огледа жилището. Още с първия поглед му стана ясно, че нещо не е както обикновено.
По масата се търкаляха вчерашните му чорапи, якето му беше захвърлено върху облегалката на дивана, а по рафтовете личеше тънък слой прах. До този момент не бе осъзнавал колко старателно Магдалена поддържа дома — до четвъртък всичко винаги блестеше. Сега апартаментът изглеждаше така, сякаш никой не се е захващал с почистване от дни.
Реши да приготви нещо за вечеря. Извади от фризера замразени кюфтета и ги метна в тигана. След десетина минути се оказа, че от едната страна са изгорели до черно, а от другата останали сурови. С досада ги дъвчеше, отпивайки глътки вода, за да преглътне.
Магдалена се прибра малко след девет. Изглеждаше изморена, но в очите ѝ проблясваше задоволство.
— Свърши ли задачата? — попита той.
— Почти. Ако всичко мине добре, ще има премия — каза тя, докато събуваше обувките си.
— Това е чудесно — опита се да се усмихне Боян.
Тя само кимна, влезе в банята и дълго не излезе. След душа, по халат, седна с лаптопа и се потопи в работа. Боян пусна телевизора, но сюжетът на филма му убягваше. Погледът му все се връщаше към нея. На пръв поглед беше същата — съсредоточена и сдържана. И все пак имаше дистанция, сякаш между тях бавно се издигаше невидима стена.
В петък вечерта на гости дойде Валентин Варненски, по-малкият брат на Боян. Двайсет и девет годишен, автомонтьор по професия, ерген по призвание — той от време на време минаваше да види брат си.
— Ей, Вальо! Влизай — зарадва се Боян.
Гостът се огледа и подсвирна.
— Какво става тук? Ремонт ли правите?
— Какъв ремонт?
— Ами хаосът? При вас винаги е било подредено, а сега…
Боян въздъхна.
— Временно е. С Магдалена минахме на отделен бюджет.
— Отделен какво? — повдигна вежди Валентин.
След кратко обяснение избухна в смях.
— Сериозно ли? Очаквал си тя да продължи да се грижи за всичко, а ти просто да си държиш парите?
— Не съм мислел така… Просто си го представях по друг начин.
— И как точно? — не го пощади брат му.
Боян сви рамене.
— Е, братле, сам си го причини. А къде е тя?
— На работа. Някакъв голям проект.
Валентин надникна в кухнята и видя мивката, препълнена с чинии.
— Осъзнаваш ли какво направи?
— Започвам — призна Боян тихо.
— Пак ли майка ти ти даваше съвети?
— Тя просто се тревожи…
— Тревожи се, да — усмихна се криво Валентин. — И на мен ми повтаря да не се женя, докато не си купя апартамент, че някоя ще дойде заради парите. Но това не значи, че трябва да се меси.
Боян замълча. Истината беше неприятна, но очевидна.
В събота сутринта реши да изпере ризите си. Напълни пералнята и изсипа прах за пране — обилно, „за всеки случай“. След двайсетина минути изпод вратата на машината започна да се прокрадва пяна.
— Какво става тук? — извика Магдалена, притичвайки.
— Пуснах пералнята…
— Колко препарат сложи?
— Пълен отсек.
— Има мерителна чашка! — въздъхна тя.
Двамата коленичиха и започнаха да бършат пода. Боян се чувстваше нелепо. Магдалена работеше мълчаливо, без укор, но и без съчувствие. Когато приключиха, тя просто се оттегли в стаята си.
Ризите излязоха чисти, но смачкани. Той разгъна дъската за гладене и включи ютията. След няколко минути усети миризма на изгоряло — платът беше залепнал.
— Температурата се наглася според материята — отбеляза Магдалена, минавайки покрай него, без да спира.
Боян гледаше съсипаната риза и за пръв път ясно разбра, че разделените финанси не означават просто отделни сметки.
В неделя Пенка Валентинова се обади:
— Бояне, ела на обяд. Сготвила съм ти любимата супа.
Той погледна към Магдалена, която четеше книга на дивана.
— Мама ни кани.
— Иди — каза тя, без да вдига очи.
— А ти?
— Имам работа вкъщи.
— Да дойдеш с мен?
— Не, благодаря.
Боян отиде сам. Майка му го посрещна радушно, нахрани го и разпитва за службата. Накрая неизбежно стигна до Магдалена.
— Е, научи ли се вече да се оправя сама?
— Тя винаги се е оправяла — отвърна той.
— О, моля ти се…
— Мамо, стига — прекъсна я рязко Боян. — Магдалена върши много повече, отколкото съм виждал.
Пенка го изгледа изненадано.
— Какво ти става?
— Нищо. Само че този „разделен бюджет“, който ми препоръча… не беше добра идея.
— Но е справедливо!
— Справедливо е — съгласи се той. — Само че справедливостта понякога излиза скъпо.
Тръгна си по-рано от обичайното. По пътя към дома мислеше как да поправи стореното.
В понеделник Магдалена стана рано. Новият ред вече ѝ беше станал навик — готвеше само за себе си, переше собствените си дрехи, подреждаше след себе си. Усещането беше странно облекчаващо. Мислите ѝ вече не се въртяха около това какво да приготви за Боян или дали ризите му са изгладени.
В офиса Симеон Огнянов я повика.
— Асенова, имам сериозна задача за вас. Голям клиент — мащабна компания, искат пълно обзавеждане на офисите си. Поръчката е значителна. Ще се справите ли?
— Да — отвърна уверено тя.
— Ще има извънредни часове, срещи, преговори. Но и допълнително възнаграждение.
— Приемам.
— Чудесно. Започвате от утре.
Виолета Валентинова я настигна след съвещанието.
— Сигурна ли си? Това значи почти да живееш в офиса. Боян няма ли да възрази?
Магдалена повдигна рамене.
— Какво значение има? Отделен бюджет. Моите пари — моя отговорност.
— Все пак сте семейство…
— Семейство, което съжителства като квартиранти — отвърна сухо тя.
Виолета въздъхна, но не настоя.
Същата вечер, когато Магдалена се прибра, завари Боян в кухнята. От тенджерата се носеше мирис на преварени макарони, а вода се стичаше по котлона.
— Здравей — каза тя спокойно, като остави чантата си и се облегна на рамката на вратата.
