— Предлагам да минем на отделно живеене.
Всеки да си поеме своето, — каза Боян Лъвов с тон, сякаш предлага разходка до киното.
Магдалена Асенова вдигна очи от дъската, върху която току-що кълцаше лук за супата. Беше вторник вечер, обикновен февруарски ден. Навън студът стягаше прозорците, а вкъщи миришеше на запържено.
Боян се беше изтегнал на дивана, вперил поглед в телефона си, без дори да я погледне.
— Какво означава „отделно“? — тя остави ножа, избърса ръцете си в кърпата и се обърна към него.
— Говоря за парите. Оттук нататък няма да наливам заплатата си в обща каса. Имаш работа, получаваш възнаграждение. Купувай си каквото ти трябва — храна, дрехи, всичко.
Магдалена го наблюдаваше мълчаливо, опитвайки се да разбере дали това е нескопосана шега. Лицето му обаче беше напълно сериозно, а палецът му продължаваше да прелиства екрана.
— А сметките? Наемът? Ток, вода? — гласът ѝ звучеше равен, макар в гърдите ѝ да се настани студ.
— Жилището ще го поемам аз. Ако искаш, можеш да даваш половината за консумативите. Заплатата ми е по-висока, нека тя покрива апартамента. Останалото — всеки за себе си.
Тя се обърна обратно към котлона. Лукът съскаше в тигана, настоявайки за внимание. Разбърка го машинално.
— Добре — изрече тихо.
Той най-после вдигна глава.
— Наистина ли? Съгласна си?
— Какъв избор имам, щом си решил?
Очакваше да последва обяснение, аргумент, поне намек защо внезапно е стигнал до това. Вместо това Боян кимна и отново се потопи в телефона си.
Водата в тенджерата започна да къкри. Седем години брак. Седем години тя водеше семейните сметки, разпределяше разходите, лишаваше се от нещо за себе си, за да му купи ново яке или маратонки.
А сега — отделно.
Всеки сам.
Учудващо, не изпитваше гняв. По-скоро хладно любопитство — докъде ще ги отведе това.
На следващата сутрин Магдалена стана в шест, както винаги. Изпържи яйца с домати, направи си кафе в джезвето и седна на масата, преглеждайки новините на телефона.
Боян се появи след около двайсет минути, още сънен, с разрошена коса.
— Има ли кафе? — попита, прозявайки се.
— В джезвето на котлона — отвърна тя, без да откъсва очи от екрана.
Той се запъти към кухнята. След малко се върна.
— Празно е.
— Сварих една доза. За мен.
— Маги, можеше и за мен…
— Отделен бюджет — тя допи кафето си, изплакна чашата и я остави да съхне. — Купих го със свои пари. Ако искаш — направи си.
Грабна чантата и излезе, оставяйки го насред кухнята, видимо объркан.
В маршрутното такси, по пътя към офиса, Магдалена гледаше заснежените улици. Провадия се събуждаше бавно, сякаш с нежелание. Февруари беше суров — виелици, навявания, лед по тротоарите. Пътуването ѝ отнемаше близо час — фирмата за офис обзавеждане, в която работеше, се намираше в другия край на града.
— Днес си някак замислена — Виолета Валентинова се настани на ръба на бюрото ѝ, докато Магдалена преглеждаше служебната поща. — Нещо да не е станало?
Двете се бяха сближили преди три години на фирмено тържество, когато цяла вечер обсъждаха нов сериал. Оттогава Виолета беше единственият човек в офиса, пред когото Магдалена можеше да бъде напълно откровена.
— Вчера Боян обяви, че минаваме на разделени финанси — сви рамене тя. — Сега се чудя как изобщо се прави това.
— Сериозно? И защо изведнъж?
— Обясненията бяха мъгляви. Според него печелел повече, а аз едва ли не не допринасям достатъчно. Значи — всеки да харчи за себе си.
Виолета присви очи.
— Сам ли стигна до тази „гениална“ идея или някой му я подсказа?
Магдалена се усмихна едва забележимо.
— Подозирам майка му. Онзи ден Пенка Валентинова ходи при него на работа по обед. Разговаряли са дълго.
— Ясно. Мама пак дърпа конците. И ти просто се съгласи?
— Да. Ще видим какво ще стане.
Виолета се наведе по-близо.
— Сигурна ли си, че това е правилният ход? Може би трябва да седнете и да поговорите спокойно.
— Вече е решил. Щом така иска — нека бъде така.
Колежката поклати глава, но не настоя. Познаваше я достатъчно добре — когато Магдалена вземеше решение, трудно някой можеше да я разколебае.
Вечерта тя се прибра и веднага влезе в кухнята. Мивката беше пълна — тиган, чинии, чаши. Очевидно Боян си беше приготвил нещо и не си беше направил труда да измие след себе си.
Тя извади пилешко и зеленчуци и започна да готви.
Порция — за един.
След около половин час той надникна, подуши въздуха.
— Ухае страхотно! Какво приготвяш?
— Пиле със зеленчуци.
— Ще стигне ли за двама?
— Не. Готвя само за себе си.
Боян замръзна на прага.
— Маги, сериозно ли?
— Отделни финанси, Боян. Аз харча моите пари за мен, ти — твоите за теб. Котлонът е свободен.
— Това е шега, нали?
— Съвсем не. Ти го предложи — всеки за себе си.
Тя спокойно си сипа и седна да вечеря. Той я гледаше така, сякаш я вижда за първи път.
— Добре — измърмори и отвори хладилника. — Ще си направя нещо.
Десет минути по-късно седеше срещу нея с чиния пържени яйца. Ядеше мълчаливо, с намръщено лице.
Магдалена изми своята чиния и я остави в сушилника. Неговата купчина в мивката остана недокосната.
— Ще измиеш ли? — попита той.
— Моето вече е измито. Твоето си е твоя отговорност.
— Маги!
— Какво? Разделено означава разделено. Или очакваше всичко да си остане както преди, само че без да даваш пари?
Той отвори уста, но не намери думи. Очевидно точно това бе предполагал.
Тя напусна кухнята и го остави насаме с мръсните съдове.
Към четвъртък Боян започна да усеща, че нещо куца. В мивката се извисяваше цяла планина от чинии и чаши. Магдалена миеше единствено своите — своята чаша, своята лъжица, своята чиния. Неговите оставаха.
Сутринта установи, че няма чисти ризи. По принцип тя переше през уикенда — работните му дрехи, дънките, тениските. Гладеше и ги подреждаше прилежно в гардероба.
Сега там висяха само нейните изпрани и изгладени дрехи.
— Маги, свършиха ми ризите — каза той, надничайки в банята, където тя се гримираше.
— Пералнята е свободна — отвърна тя спокойно. — Пусни си пране.
— Но ти обикновено переш през почивните дни.
— Преди перях с общи средства. Сега пера само моите неща.
Той остана на прага, усещайки как раздразнението му се надига. Но какво можеше да възрази? Нали сам настоя за този ред.
Намери една смачкана риза от предната седмица и я облече.
В офиса началникът на смяната, Стоян Живков, го изгледа подозрително, но не направи забележка.
По обяд телефонът му звънна — майка му.
— Бояне, как си? Да дойда ли през уикенда? Ще изпържа кюфтета, ще ви напълня хладилника.
— Мамо, благодаря, но няма нужда — той се отдалечи към прозореца, за да не го чуят колегите, и се огледа дали наоколо няма никого, преди да продължи разговора.
