На следващата сутрин думите ѝ още отекваха в съзнанието ѝ, но този път без горчивина. Вместо това усещаше странно облекчение — сякаш тежък товар беше паднал от раменете ѝ.
— И какво следва оттук нататък? — беше попитала Белла предната вечер.
— Оттук нататък започвам да живея. Истински — беше отвърнала Мила Пловдивска.
И наистина го направи.
Още на другия ден тя прекрачи прага на туристическа агенция. Разгледа внимателно предложенията, сравни оферти, прелисти каталози. Не търсеше компромис. Избра най-луксозния пакет — морска почивка, хотел с висока категория, стая с изглед към водата. И най-важното — само за нея.
Когато служителката я попита делово:
— Да резервирам ли двойна стая?
Мила дори не се поколеба.
— Не. Единична. Пътувам сама.
Гласът ѝ прозвуча уверен и спокоен. За пръв път от петнадесет години насам думата „сама“ не ѝ тежеше. Не звучеше като присъда, а като избор. Като простор.
Полетът беше след седем дни. Докато подреждаше дрехи в куфара, тя си даваше сметка колко често е отлагала собствените си желания. Колко пъти беше казвала „някой друг път“, „сега не е моментът“, „по-важно е семейството“. А за тях тя така и не се превърна в истинско семейство — беше удобство, функция, ресурс.
Телефонът ѝ избръмча върху масата. Съобщение от Борис Велизаров.
„Може ли да се видим? Да поговорим спокойно.“
Тя се усмихна леко, без злоба, без трепване. Отговорът ѝ беше кратък:
„Нямаме какво повече да си кажем. Бъди добре. Без мен.“
След това блокира номера му. Без колебание.
Погледът ѝ попадна върху екрана — прогнозата за мястото, където щеше да отлети, показваше тридесет градуса и ясно небе. Слънце. Топлина. Простор.
Мила затвори куфара с щракване. Изправи се пред огледалото в коридора и се вгледа в отражението си. Лицето ѝ изглеждаше по-меко, погледът — по-светъл.
За първи път от много, много време тя разпозна жената отсреща. И тази жена ѝ хареса.
