След като затвори, в апартамента се настани необичайна тишина. Цяла седмица беше така – напрегната, тежка. Борис Велизаров се появяваше привечер, обикаляше из стаите мълчаливо и излизаше без обяснения. Един път все пак се престраши да подхване разговор:
— Не мислиш ли, че прекали? Майка ми наистина не е добре.
— Тогава нека синът ѝ се погрижи за нея — отвърна спокойно Мила Пловдивска.
— Аз… в момента нямам възможност.
— Как така нямаш? — погледна го право в очите тя.
— Работата е сложна, разбери…
— Петнайсет години слушам за „сложната работа“, Борис. Само че пари все няма.
Лицето му пламна.
— Какво очакваше? Да се трепя като теб? Аз не съм машина!
— Не си машина, но апетитът ти е бездънен — пресече го тя. — И свикна да живееш на чужд гръб.
— Това е моето семейство! — извика той.
— Тогава върви при него и живей с тях.
Той я зяпна невярващо.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно. Имаш два часа да си събереш багажа. След това ще повикам полиция и ще заявя, че в жилището ми има човек без право да пребивава.
Борис онемя.
— Шегуваш се…
— Не. Просто повече не желая да деля дома си с хора, които ме използват.
Същата нощ си тръгна. Натъпка вещите си в куфарите, тресна входната врата и изчезна. Половин час по-късно телефонът иззвъня — Жанета Радославова.
— Как можа да го изгониш, безсърдечна жено?! Спи на дивана у Полина Странджанска! Вдигнал му се е кръвното!
— Съжалявам — отвърна равнодушно Мила. — Но това вече не ме засяга.
— Как да не те засяга? Ти си му съпруга!
— Бях. Утре подавам молба за развод.
От отсрещната страна се изля поток от обвинения, но Мила просто изключи звука.
Процедурата приключи бързо. Борис опита да протака — искаше време, намекваше за „общо имущество“, предлагаше разговори. Само че апартаментът беше купен от Мила преди брака, а договор помежду им нямаше. Нямаше какво да делят.
Последната им среща беше при нотариуса. Докато тя подписваше документите, той прошепна:
— Мила… липсваш ми.
Тя вдигна поглед.
— Аз ли ти липсвам? Или портфейлът ми?
Отговор не последва.
Месец по-късно пристигна препоръчано писмо. Вътре — декларация, че се отказва от адресната регистрация, и кратка бележка: „Прости ми. Ако можеш.“
Тя дълго разглежда почерка, после внимателно сгъна листа и го прибра в чекмеджето.
Вечерта на балкона пиеше чай с Белла Родопска.
— Е, свободна жена? — усмихна се приятелката ѝ.
— Така изглежда.
— Плашеше ли те?
— В началото — да. Сега ми е леко.
Белла я изгледа замислено.
— Защо търпя толкова години?
Мила се облегна назад.
— Страхувах се от самотата. Мислех, че семейството означава да бъдеш необходим. Оказа се, че означава да бъдеш ценен. А аз бях удобна.
— Съжаляваш ли?
Тя поклати глава и се усмихна спокойно.
— Съжалявам само за изгубеното време.
