— Салонче си отвори, червена количка подкара — не млъкваше Диана Велизарова, съпругата на по-малкия брат на Борис Велизаров. — И се надува, сякаш е кой знае какво. А ние какво? Щом дава — ще вземаме. Да не стои неизползвано, я.
— Точно така — включи се Полина Странджанска, сестрата на Борис. — Уж разумна жена, а се връзва на всичко. Аз на нейно място отдавна щях да ви покажа вратата.
— Е, тя нали няма деца — издрънча с лъжичката в чашата Жанета Радославова. — Някъде трябва да излива майчинството си. Нас е избрала. Само че каквото и да прави, своя няма да стане. Чужда си е. И толкова.
Мила остана неподвижна в антрето. В ръцете ѝ шумолеше плик с кисело мляко и извара. В гърдите ѝ нямаше парене, нито сълзи. Само яснота. Студена, кристална яснота.
„Чужда.“
Обърна се тихо, без да издаде звук. Вратата се затвори внимателно след нея. Слезе по стълбите, излезе навън, седна зад волана. Двигателят запали, а тя чак тогава пое дълбоко въздух.
Вечерта Борис се прибра късно. Претопли си вечерята, настани се пред телевизора и потъна в екрана.
— Борис — обади се спокойно Мила.
— Хм?
— Днес майка ти обясняваше, че съм ви чужда.
Той не отмести поглед.
— Ох, майка ми винаги приказва излишно — сви рамене. — Не го вземай навътре.
— А ти как мислиш?
Настъпи мълчание. Продължително. Накрая той я погледна.
— Мила, нали разбираш… Ние сме семейство. Ти си… до нас. Но не съвсем вътре. Всеки си има граници. Нормално е.
Тя кимна леко.
— Ясно.
— Е, щом е ясно, недей да драматизираш.
Телефонът му отново привлече вниманието му. А в съзнанието ѝ се оформи проста мисъл: край.
На следващия ден Мила влезе в банката. Закри общата карта. Премахна Борис от семейния достъп в мобилното приложение. Спира автоматичните преводи към всички „спешни“ сметки.
Първа се обади Жанета Радославова.
— Миле, нещо става с картата! Плащането не минава! Трябват ми лекарства веднага!
— Обърнете се към личния лекар — отвърна спокойно тя. — Ще ви изпише безплатен заместител.
— Какъв заместител? Аз ползвам вносни! Кръвното ми скача!
— И моето — каза Мила равнодушно. — Но от днес харча само за себе си.
— Ти нормална ли си?! Ще се обадя на Борис!
— Разбира се.
Слушалката тресна отсреща.
Не мина и час и телефонът ѝ отново звънна.
— Какво си направила? — гласът на Борис беше напрегнат. — Майка ми е в паника! Казва, че си я изоставила!
— Никого не съм изоставила. Просто спрях да бъда банкомат.
— Мила, стига глупости! Зряла жена си!
— Точно затова. Зрелите хора не живеят на чужд гръб. Плати ѝ лекарствата ти. Или нека сестрите ти се включат.
— Те нямат средства!
— Аз вече също.
И тя прекъсна разговора.
