Мила Пловдивска остави телефона върху стола до себе си. Борис Велизаров дори не си направи труда да я поздрави. Направо пристъпи към същината, сякаш срещу него не стоеше съпругата му, а денонощен банков оператор.
— Не — отвърна тя спокойно, докато подреждаше покупките по плота. — Няма да превеждам пари.
От другата страна настъпи тишина. Той очевидно очакваше обяснение. Или оправдание. Но Мила не добави нищо.
— Как така „няма“? — гласът му стана твърд, почти звънтящ. — На мама ѝ е зле, а ти стоиш безучастна?
— Не съм безучастна. Просто няма да изпратя сумата.
— Защо?
Тя се обърна и го погледна внимателно. На четиридесет и осем беше, а изражението му в този момент беше почти детинско — като на момче, на което са отнели любима играчка.
— Защото ми стига, Борис. Петнадесет години са повече от достатъчни.
Той изсумтя, седна тежко и се втренчи в телефона си — обичайният му начин да избегне разговор.
— Какви са тия драми? Да не ти е тръгнала менопаузата?
Нещо в нея щракна ледено. И тогава Мила осъзна, че вече не изпитва гняв. Само умора.
Всичко започна много по-рано. Може би още на сватбата, когато Жанета Радославова прошепна на своя приятелка: „Е, нашият Борис си намери мястото. Жена с пари, собствен салон. Най-сетне ще заживеем като хора.“
Тогава Мила се престори, че не е чула. Реши, че е неловка реплика, изпусната без зла умисъл. Но не беше случайност. Беше план.
Първата година от брака мина спокойно. Борис работеше като мениджър в строителна фирма. Заплатата не беше впечатляваща, но я имаше. Салонът на Мила се развиваше, клиентите се увеличаваха, средствата стигаха.
После „намалили бонусите“. След това „орязали премиите“. После го „прехвърлили на половин щат“. Накрая фирмата изпаднала в проблеми и той цели шест месеца „търсел нещо по-подходящо“. Мила не възразяваше. Нали са семейство.
С времето обаче тя забеляза нещо тревожно: за пет години Борис бе сменил три работни места, а по личната му сметка не се беше натрупало нищо. За сметка на това молбите зачестиха.
— Миле, на мама ѝ трябват лекарства.
— Миле, Полина Странджанска има нужда от помощ за ремонта.
— Миле, Диана Велизарова не може да плати детската градина на Симеон Пиринки.
И тя помагаше. Превеждаше пари. Купуваше. Покриваше разходи. Защото са роднини. Защото може да си го позволи. Защото ако не тя — кой?
Докато не настъпи онзи ден.
Мила отиде до апартамента на свекърва си, за да ѝ занесе хранителни продукти. Имаше ключ — Жанета Радославова настояваше: „Ако ми стане нещо, веднага да влезеш.“ Качи се до третия етаж, отключи и още от прага чу гласове и смях, идващи от кухнята.
— Та тя само чака да ѝ поискат, нашата Мила! — прозвуча познат женски глас отвътре.
