Ясмина дори не пожела да ги удостои с поглед. Когато Кирил Калинов и Невена Странджанска се опитаха да ѝ кажат нещо за последно, тя само изсъска през зъби:
— Предатели…
Повече думи не последваха.
Рехабилитационният център не приличаше на място, където човек би отишъл доброволно. Висока ограда обграждаше сградата, на входа имаше охрана денонощно, а стаите побираха по шест момичета. Още в първия ден Ясмина беше поканена на разговор с психолог. По-скоро тя мълчеше демонстративно, докато жената срещу нея задаваше въпроси. Накрая се наложи да предаде телефона си — правило, което важеше за всички.
Тя бе решила да не допуска никого до себе си. Щеше да пренебрегва околните така, както според нея светът бе пренебрегвал нея. Първите дни преминаха именно така — в студено мълчание и затвореност. Но освен индивидуалните срещи, програмата включваше и групова терапия, където всеки разказваше историята си.
Там Ясмина за първи път чу съдбите на другите.
Теодора Панайотова, нейната съквартирантка, сподели как в училище са я подигравали заради фъфленето ѝ, докато отчаянието не я довело до шепа сънотворни. Лекарите едва я спасили. Братът и сестрата Караиванови скитали месеци след смъртта на майка си, защото се страхували да не попаднат в дом за деца без родители. Зорница Пенева крадяла храна от супермаркета, за да нахрани по-малкия си брат — майка им била постоянно пияна и безразлична.
Мартин Чавдаров страдал от епилепсия; не успя дори да довърши разказа си — преместиха го в специализирано лечебно заведение. Лилия Радева била гонена от собствения си дом да проси по улиците. Ако не донесела пари, не я пускали вътре. Нощувала по пейки и на автогарата, откъдето по-късно я довели тук.
Слушайки всичко това, Ясмина постепенно изгуби усещането, че нейната болка е най-голямата. В сравнение с техните истории, нейните грешки и страдания ѝ се сториха по-различни. Тя имаше жив баща, който не се беше отказал от нея. Имаше и Невена, която въпреки всичко остана до Кирил. Беше здрава, млада, с възможност да започне отначало.
Не всички в центъра получаваха такъв шанс. Мнозина заминаваха към интернати или приемни семейства, а понякога — отново се връщаха обратно. Така се сприятели с Габриела Тонева — шестнайсетгодишно момиче, което от тринайсетата си година живееше по улиците. За нея това бе трети престой тук.
— Тук поне ни хранят и ни обръщат внимание — казваше Габриела. — В интерната никой не се интересува дали съществуваш.
В неделя разрешаваха по едно телефонно обаждане до близък човек. Когато дойде редът ѝ, Ясмина набра баща си.
— Здравей, татко… — прошепна тя.
— Здравей, момичето ми. Как си? — гласът му звучеше предпазливо.
Настъпи тишина. Чуваха само дишането си. И тогава нещо в нея се пропука. Сълзите рукнаха — първите от години. Тя плачеше неудържимо, а от другата страна Кирил ѝ говореше тихо, почти приспивно. В онзи момент започна истинското ѝ излекуване.
Изминаха три месеца, преди да се прибере у дома. Периодът беше тежък за всички. Понякога звънеше разярена и настояваше да я измъкнат от „затвора“. Друг път хлипаше и молеше за прошка. Имаше и дни, когато изобщо не вдигаше телефона.
След завръщането ѝ напрежението още дълго се усещаше във въздуха. Само Невена я прие без колебание, без да припомня миналото. И постепенно Ясмина започна да се променя. Сякаш отново стана онова уверено и амбициозно момиче отпреди раздялата на родителите си.
Захвана се сериозно с училище, наваксваше пропуснатото и завърши девети клас без нито една тройка. Появи се и нова мечта — искаше да стане психолог. През ваканцията се готвеше усърдно за бъдещите изпити. Но най-важното беше друго — усмивката ѝ се върна. Истинска, светла, от сърце.
След дълги разговори с Невена тя събра смелост да посети майка си — Росица Яворова. Жената отвори вратата и дълго се взира в порасналото си дете. В погледа на Ясмина имаше нещо ново — увереност и вътрешен покой.
— Мамо… прости ми. Направих много глупости — каза тихо Ясмина.
— Не, аз трябва да ти поискам прошка — отвърна Росица с треперещ глас. — Вината е моя. Просто не го осъзнах навреме.
— Никога не е късно човек да започне отначало — усмихна се момичето.
В този миг зад вратата се показа руса къдрава главичка.
— Коя е тя? — попита любопитно Борислава Тодорова.
— Това е голямата ти сестра, Ясмина — каза Росица.
— Ясина — повтори детето по свой начин.
Трите се разсмяха искрено.
Лятното слънце огряваше двора на къщата в покрайнините, а в прегръдка стояха три близки души, които бяха намерили пътя една към друга. Този ден се превърна в ново начало — начало на история, която този път щеше да има щастлив край.
