— Не сте разбрали, — произнесе тя тихо, но достатъчно ясно, за да я чуят всички.
— Какво да не сме разбрали, мило дете? — попита Златка Огнянова с престорена мекота, сякаш преди малко не я бе разпъвала на кръст.
Ясмина пое дълбоко въздух и обходи с поглед масата.
— Не приготвих салатата нарочно. Исках да видя нещо. Дали ще ме приемете и без хайвер. Дали ще струвам нещо за вас, ако съм обикновена, изморена, без излишни пари.
За миг в стаята стана плътно тихо. Лъчезар се приближи и преплете пръстите си с нейните. Ръката му беше топла, стабилна — като котва насред буря.
— Вече имам отговора — продължи тя по-уверено. — За вас аз съм удобство. Банкова карта. Готвачка. Удобна мишена, на чийто фон Албена да изглежда като принцеса.
— Как изобщо си позволяваш… — надигна се Тихомир Варненски, но срещна погледа на брат си и думите му увиснаха във въздуха.
— Позволявам си, защото това е моят дом — отвърна Ясмина твърдо. — И това е моят празник. Искам да прекрача в Новата година с чиста съвест и без фалшиви хора около себе си.
Очите ѝ се спряха върху свекървата.
— Златка Огнянова, спомняте ли си старите ми ботуши? Онези, разкъсаните? Цяла нощ плаках от болка, а вие ми казахте, че страданието калява характера. Бяхте права. Закали се. Затова сега ви моля да напуснете апартамента ни. Веднага.
— В новогодишната нощ гониш майка? — театрално притисна гърди Златка. — Лъчо, чуваш ли я?
— Чувам, мамо — отвърна спокойно Лъчезар. — И съм напълно съгласен с нея. Повиках такси. Чака пред входа. Може да си вземете салатата „Оливие“ — сложих я в кутия.
Последва суматоха, изпълнена с яд. Албена шепнеше злобно за „самозабравили се богаташи“, Тихомир се заканваше, че повече няма да подаде ръка на брат си, а Златка ронеше сухи сълзи и наричаше снаха си неблагодарница. Виолета Радославова се опита дискретно да пъхне няколко сандвича в чантата си, но под твърдия поглед на Лъчезар ги върна обратно върху масата.
Когато входната врата се затвори с глух удар, тишината в апартамента прозвуча почти свято.
Ясмина бавно се отпусна на стола и скри лицето си в дланите. Раменете ѝ се разтърсиха.
— Свърши се — прошепна Лъчезар, клякайки до нея и галейки косата ѝ. — Ти беше невероятно смела.
— Жал ми е за тях, Лъчо — подсмръкна тя и го погледна с влажни очи. — Не защото си тръгнаха. А защото са празни. Вътре имат само вещи, пари и злоба. А Донка Велизарова имаше книги и добро сърце. Искам да приличам на нея.
— Ти вече приличаш — усмихна се той. — Дори повече.
Той отвори хладилника и извади малко бурканче, скрито зад продуктите — истински, скъп хайвер, купен тайно с премията му.
— Знаех, че ще направиш революция — намигна ѝ. — Но Нова година без поне една филийка с хайвер не е съвсем празник. Хайде да отбележим както трябва. Само ти и аз. А Бургас ни чака.
Ясмина се усмихна през сълзи. За първи път от години не усещаше тежестта на дълга, а лекотата на освобождението. Намаза щедро масло върху парче хляб и добави от хайвера. В този миг разбра, че щастието не е в апартамент с гледка към морето. Щастието е да имаш до себе си човек, който ще ти помогне да затвориш вратата за излишните.
Навън фойерверките разцепиха нощта, озарявайки небето — като знак за начало на нещо ново и по-светло.
