В гърдите на Ясмина Вълкова нещо болезнено се сви. Очите ѝ парнаха, но не от обида към самата нея, а от внезапна, дълбока жал към онова наивно момиче, което беше преди години. В съзнанието ѝ изплува спомен — преди три зими единствените ѝ ботуши се бяха разпрали. Навън беше минус двадесет. Тогава бе помолила Златка Огнянова да ѝ заеме пет хиляди лева до заплата. Отговорът беше леден: „Човек трябва да се простира според чергата си, миличка. Обуй есенните, ще закалиш организма.“ Още на следващия ден същата тази свекърва подари на Албена Маркова скъпа маркова чанта — „ей така, за настроение“. Ясмина цяла седмица газеше в кишата с мокри крака, разболя се от хроничен цистит, но не пророни дума пред Лъчезар, за да не го изправя срещу майка му.
Сълзите се събраха по клепачите ѝ, ала не се отрониха.
— Достатъчно! — Лъчезар Балкански стовари длан върху масата. Чашите звъннаха, приборите подскочиха. Тихомир Варненски се задави с хапка руска салата.
— Как смееш да викаш на майка ни? — скочи брат му.
— Казах — стига! — Лъчезар се изправи. В този миг изглеждаше по-едър, раменете му — по-широки. — Влизате в дома ми, храните се на моята трапеза и унижавате съпругата ми. Заради една салата? Заради три хиляди лева?
— Това е въпрос на принцип! — опита се да възрази Златка.
— Принцип ли? — усмихна се той, но в погледа му имаше странно, ново съжаление. — Щом говорим за принципи — нека бъдем честни. Ясмина не е направила салатата не защото няма пари. А защото вече не е длъжна да ви угажда.
Той пристъпи към шкафа, извади папка с документи и я пусна пред Албена.
— Прегледай ги. Нали се водиш най-образованата тук.
Албена отвори папката с престорена небрежност. Погледът ѝ пробяга по първата страница — и застина. Очите ѝ се разшириха, устните се разтвориха.
— Това… това сериозно ли е? Бургас? Центърът? Сто и двадесет квадрата? — гласът ѝ изтъня до писък.
— Какъв апартамент? — Златка грабна листовете. — Откъде се взе това?
— Леля Донка Велизарова остави наследство на Ясмина, — изрече Лъчезар отчетливо, сякаш удряше с чук всяка дума. — И не само жилището. Има колекция от книги, старинни мебели, ценности. По предварителна оценка състоянието ѝ надвишава вашето общо поне десет пъти.
Настъпи такава тишина, че се чуваше как отвън гърмят ранни пиратки.
Лицето на Златка започна да се променя пред очите им — гневът се стопи, заменен първо от недоумение, после от бързо пресмятане, а накрая се появи мазна, пресилена усмивка. Преходът беше толкова рязък, че на Ясмина ѝ прилоша.
— Ясминче… — проточи свекървата с меден глас. — Значи от леля Донка? Бог да я прости. Аз винаги съм казвала, че в теб има благородство, че си от добро семейство. Лъчо, защо не ни сподели по-рано? Щяхме да почетем паметта ѝ както подобава…
— Яси! — Албена мигом смени позата си, наведе се напред с блеснали очи. — Бургас ми е мечта! С Тихомир тъкмо мислехме да ходим напролет. Има ли нужда от ремонт? С удоволствие ще помогна с интериора — имам страхотен усет, нали знаеш. Можем да го превърнем в бижу!
— Така е, така е, — намеси се и Виолета Радославова, отмествайки чинията си. — Родът трябва да се подкрепя. И мъка, и радост — всичко се споделя. Ясмина, душичке, аз пък трябва да си правя зъбите, ако може да обсъдим…
Ясмина ги гледаше втренчено и не можеше да познае същите хора, които допреди минути я разкъсваха с упреци. Пред нея сякаш седяха непознати — алчни, готови да сменят тона си за секунда, щом подушат изгода. Усети как в нея нещо окончателно се пречупва и тя бавно се надигна от стола.
