Виолета Радославова се настани удобно, приглади полата си и още преди всички да са си сипали, посегна към най-апетитните хапки. Тя притежаваше необяснимата дарба в рамките на първите десетина минути да опита от всичко подбрано и по-скъпо на масата.
— Е, домакине, с какво ще ни изненадаш тази вечер? — провикна се тя звучно и без да се церемони, зае челното място — това на Лъчезар — сякаш ѝ се полагаше по право.
Не мина много време и разговорът пое по отъпканата пътека — любимата тема на Златка Огнянова: възходът на Тихомир и пълната безперспективност на Лъчезар и Ясмина.
— На Тишо му отпуснаха бонус — обяви тържествено свекървата, докато си режеше щедро парче пача. — Сто и тридесет хиляди лева! Ето така се оценява кадърният служител. Албена вече си е харесала кожено палто. Норка, модел „автолейди“. А вие, Лъчо, още ли карате онази таратайка?
— Справяме се, мамо — отвърна спокойно Лъчезар, докато пълнеше чашите с шампанско.
— „Справяли се“… — изсумтя Албена. — Ясмина още носи същата блуза, с която беше на рождения ми ден преди две години. Това не е „справяне“, това е чиста мизерия. Извинявай, че съм директна, но нали сме семейство.
Пръстите на Ясмина се стегнаха около вилицата. Преди би избухнала в сълзи, би се скрила в кухнята или би започнала да се оправдава. Сега обаче гледаше Албена със спокойствието на човек, който наблюдава странен, но безобиден експонат.
Спомни си нещо, което бе прочела в книга на леля Донка Велизарова: „Когато някой се опитва да те нарани, значи сам се чувства застрашен. Истински доволните хора не унижават другите.“ Тази мисъл ѝ помогна да изправи рамене и да запази достойнството си.
Изведнъж гласът на Златка проряза шумния фон:
— А къде е „Царският“ салат?
Свекървата застина с вдигната лъжица. Погледът ѝ обходи масата — салати, мезета, топли ястия — всичко беше налице. Само липсваше кристалната купа с прословутата салата, покрита обилно с червен хайвер.
— Ясмина? — тонът ѝ стана остър като нож. — Обадих ти се още във вторник да ти напомня. Това е традиция.
В стаята се спусна гъста тишина. Чуваше се единствено равномерното тиктакане на стенния часовник.
— Не съм я приготвила, Златка Огнянова — каза спокойно Ясмина.
— Как така не си? — лицето на свекървата пламна. — Да не ти домъчня за парите? За майката на мъжа ти? Ние идваме с подарък — донесох ти кухненски кърпи, а ти не можа един буркан хайвер да сложиш?
— Остави я, мамо — изкриви устни Албена. — От нея и през зимата сняг няма да измолиш. Все се правят на ощипани. Ние с Тишо плащаме ипотека всеки месец и пак правим по-богати трапези. А те живеят в старата панелка на бабата и треперят над всяка стотинка. Срамота.
— Наистина, Лъчо — намеси се и Виолета, докато довършваше сандвич със сьомга. — Майка ти поиска само едно ястие. Само едно. Това си е неуважение.
Лъчезар бавно остави приборите. Забеляза как ръцете на Ясмина едва доловимо потрепват, въпреки че лицето ѝ оставаше спокойно. Тази сцена се повтаряше от години — същото настървение, същото методично кълване, с което я разкъсваха, за да изтъкнат себе си.
— Значи всичко опира до хайвера? — попита тихо той.
— Не, до отношението! — кресна Златка. — Погледни жена си! Безлична, невзрачна, дори празник не може да организира като хората. Винаги съм казвала — на Тихомир му провървя, Албена е царица. А ти… ти се ожени за… нито риба, нито месо. Уж икономистка. Сигурно и парите, които ти дадох за рождения ден, е прибрала настрани, вместо да ги вложи в тази маса, за да не ни излага пред хората.
