Ясмина Вълкова беше застанала до прозореца и проследяваше как едрият сняг лениво покрива двора, посипвайки сивия асфалт с бяла тишина. От кухнята се носеше равномерното бръмчене на хладилника, а на котлона къкреха зеленчуците за традиционната салата. Всичко изглеждаше както всяка друга година, но вътре в нея напрежението бе опънато като струна, готова да се скъса от най-малкото докосване.
Върху масата стоеше списъкът за пазаруване, написан преди дни. Един ред беше задраскан с червен маркер: „Червен хайвер (2 бурканчета) – за салата „Царска“.
— Сигурна ли си? — попита Лъчезар Балкански, обгръщайки я през кръста. Усещаше колко е напрегната. — Майка няма да го приеме спокойно. За нея тази салата е мерило за престиж. Ако липсва хайверът, значи годината е била провал.
— Нека не приема, Лъчо — отвърна тя тихо, но непоколебимо. — Омръзна ми да се опитвам да купя нечия обич. Или по-точно — да плащам за нещо, което изобщо не съществува. Пет години подреждам празнични трапези, търпя подмятанията на майка ти и на Албена Маркова. Пет години си отказвам разни неща, само и само Златка Огнянова да не ме нарече „просякиня“, която петни фамилията. Дотук.
Лъчезар я обърна към себе си и се вгледа в очите ѝ. В тях нямаше страх, а само изморена решителност. Той знаеше нещо, което останалите още не подозираха. Преди три дни бе пристигнало препоръчано писмо от Бургас.
Донка Велизарова — далечна братовчедка на майката на Ясмина, почти забравена от всички — беше починала. През годините единствено Ясмина ѝ пишеше писма на хартия. Не от корист — възрастната жена живееше скромно и работеше в библиотека — а от съчувствие към самотата ѝ. В писмата си Ясмина не се оплакваше; разказваше за времето, за прочетени книги, изпращаше картички по празниците.
А сега — завещание. Апартамент в стара сграда близо до морската градина в Бургас, с високи тавани и просторни стаи. И сбирка от редки антикварни издания, чиято стойност дори нотариусът не се нае да оцени веднага.
— Няма да го разберат — въздъхна Лъчезар. — Но аз съм до теб. Знаеш го.
— Знам. Затова и не се страхувам.
Към осем вечерта гостите започнаха да пристигат. Първа, както винаги, се появи Златка Огнянова. Тя сякаш не прекрачваше прага, а тържествено навлизаше, носейки внушителната си осанка като знаме. След нея ситнеше Тихомир Варненски, натоварен с пакети — подаръци основно за себе си и за съпругата си. Шествието завършваше Албена.
Албена блестеше в нова рокля, обсипана с пайети, които проблясваха натрапчиво под светлината.
— Какъв студ само! — възкликна тя още от вратата, изтърсвайки снега върху току-що почистеното килимче. — Тихомир караше като луд, помислих, че ще се ударим. Но поне не закъсняхме! Ясмина, защо си толкова пребледняла? Пак ли те изцедиха в офиса? Аз пък си отпочинах чудесно. Решихме, че преди Нова година една жена има нужда от глезене — спа, масаж… И на теб няма да ти е излишно, че изглеждаш на четирийсет.
Ясмина беше на двадесет и девет. Усмихна се учтиво и пое палтото на свекърва си.
— Ясминке — огледа критично антрето Златка Огнянова, — защо огледалото е на петна? Лош знак е това. Пари няма да задържите. Макар че — подсмихна се тя — при вас и без друго не се задържат. Лъчезаре, ела да целунеш майка си!
На масата вече се настаняваше и лелята на Лъчезар и Тихомир — Виолета Радославова, жена с гръмък глас и безцеремонни маниери, чието присъствие неизменно предвещаваше шумен и напрегнат разговор.
