Имаме две деца. Кирил сигурно ви е казал. Андрей след броени месеци ще навърши дванайсет – досущ като баща си е, същият поглед, същата усмивка. Евелина е на шест. И тях обича. Кажете ми, възможно ли е човек да побере толкова обич наведнъж и да не разкъса някого?
Знаели сте, че е женен, и въпреки това сте приели да бъдете с него. Толкова ли сте убедена, че ще остави мен и децата си, за да заживее с вас? Да, вярно е – съпругата не е стена, може да бъде отместена. Но баща си той няма да изостави. Не е такъв човек. Ако беше, едва ли щяхте да го обикнете. Винаги ще остане техен баща – ще му липсват, ще търси срещи с тях, ще се грижи за нас финансово. Независимо дали ви харесва, или не.
Ще започнете да ревнувате. Постепенно ще му става все по-трудно да идва при децата. Те ще растат, ще се променят, а той ще усеща, че пропуска най-важното. Може би ще му родите дете, но то неизбежно ще му напомня за нашите. Ще се лута между вас и тях, ще се разкъсва. И един ден тази вътрешна борба ще се превърне в гняв – към вас. Имате ли сили да понесете подобна тежест? Лесно е да събориш нечий дом. Но може ли върху чуждото нещастие да издигнеш свое щастие?
Жанета Радославова седеше със сведени очи и не отрони дума. На Ясмина ѝ идваше да се разплаче, да я моли да пощади семейството ѝ, но се въздържа. Страхът, показан пред съперник, му дава власт. Тя стана, изгаси котлона под чайника и, преди другата жена да се съвземе, излезе от апартамента.
До дома си вървя пеша. Сълзите се стичаха безспир по лицето ѝ, но облекчение не усещаше. Жанета със сигурност щеше да разкаже всичко на Кирил. А той? Как щеше да постъпи? И защо така се получава – съпругите с обикновени имена, любовниците с модерни, звучни, сякаш родителите им са им предначертали съдбата още при раждането? Дали Кирил би могъл да ги напусне заради тази жена? Могъл е вече – щом е изневерил, значи е направил първата крачка. Сълзите не спираха.
Когато се прибра, в кухнята я чакаше обичайната картина – всички вечеряха. Кирил беше приготвил макарони със запържени кренвирши.
— Мама си дойде! — извикаха радостно децата.
— Как е майка ти? — попита той.
— По-добре. Овладяха кръвното. Аз съм много изморена — каза тя. — Ще приспиш ли децата? Ще взема душ и ще си легна по-рано.
Легна в другата стая и слушаше. Гласът му – спокоен, грижовен — ги молеше да не шумят, за да не будят мама. После чете приказка на Евелина. Андрей тихо влезе при нея и застана до леглото ѝ. След малко баща му го повика.
Нима всичко това може да изчезне? Нима повече няма да чува гласа му у дома? Как ще преживеят децата раздялата? Как ще се справят без него?
Когато малките заспаха, Кирил влезе в стаята. Дълго стоя до леглото ѝ, както синът им преди малко. Ясмина се престори, че спи. Струваше ѝ се, че той мълчаливо се сбогува. После легна до нея. Толкова ѝ се искаше да я прегърне, да прошепне, че никога няма да ги остави, че ги обича…
Но той не си тръгна. Нито на следващия ден, нито след седмица, нито след месец. Прибираше се навреме, вечер помагаше на децата с уроците, всичко изглеждаше както преди. Не разговаряха за случилото се. Просто продължиха да живеят под един покрив.
Дойде лятото и заминаха на море. На плажа Кирил играеше волейбол с други мъже, а Ясмина го наблюдаваше. Понякога страхът отново я бодваше — толкова красиви, свободни жени наоколо. Някоя можеше да се окаже по-настъпателна и по-смела, да не го пусне така лесно, както Жанета.
И все пак Ясмина усещаше, че решението да остане е било негово. Осъзнато. И може би именно това ѝ даваше сили. Страхът се свиваше на топка в дълбините на сърцето ѝ, като змия, която е скрила глава, но още е жива.
„Във всяко момиче живее бъдеща съпруга и майка — пазителка на дома. Нейната мисия е да устоява въпреки разочарованията и болката, да живее в името на любовта и вярата. Във всеки мъж се крие съпруг и баща — защитникът на най-ценния талисман в живота: семейството. Всеки от нас носи отговорност да гради, а не да руши. Любовта не е занимание — тя е път, който се изживява.“
Цветан Радославов
„Може да правиш каквото искаш, но докато той сам не реши да си тръгне — няма да го направи. И няма да си тръгне, защото ти си идеална или защото си направила нещо изключително. Раздялата настъпва само когато човек е готов да промени живота си. Отговорността за болката на съпругата и децата носи единствено мъжът. Той дава обещанията и той решава да ги наруши. Няма виновни — има причини. Понякога са в нея, понякога в него, понякога и в двамата.“
Полина Кирилова, „В леглото с твоя съпруг. Записки на любовницата“
