Съмнението се прокрадна в съзнанието ѝ, но тя веднага го отхвърли. Кирил винаги е бил харесван от жените — това не беше новина. Никога обаче не ѝ бе давал реален повод да се усъмни в него. Може би Диана Цветанова беше изпила повече, отколкото признава. Възможно е да се е объркала. А може би самата Ясмина Бургаска дълго време е затваряла очи за знаците, които подсказват приближаваща буря.
— Не съм пила почти нищо — побърза да добави Диана, сякаш долови колебанието ѝ. Гласът ѝ звучеше напълно ясен. — И недей да си мислиш, че ти звъня от завист. Ти и Кирил Орлов сте ми скъпи. Никога не съм се опитвала да го отнема от теб. Той беше луд по теб, всички го знаят. Но не мога да мълча. Когато човек е предупреден, има шанс да се защити.
Този, с когото съм в ресторанта, работи в полицията. Ако искаш, ще го помоля да провери коя е, къде живее, всичко. Едва ли ще ми откаже. Честно казано, ако зависеше от мен, бих ѝ оскубала косата без упойка. Но ти решаваш — да ровим или не. Само че аз на твое място не бих ѝ отстъпила Кирил. Такива мъже не се срещат всеки ден. А ти имаш две деца. Да проверя ли?
Ако друг ѝ беше казал подобно нещо, Ясмина вероятно щеше да се усъмни. Но на Диана вярваше. Тя нямаше причина да лъже.
— Защо мълчиш? — настоя приятелката.
— Разбери коя е — прошепна Ясмина и хвърли телефона на дивана, сякаш именно той носеше вината за всичко.
— Мамо! — извика Максим Тодоров от стаята.
— Идвам — отвърна тя.
В кухнята се облегна на перваза. Тялото ѝ трепереше. Кирил… с друга жена… В съзнанието ѝ изплува абсурдното „Не може да бъде!“. Но Диана го познаваше от години. Едва ли би сгрешила.
Пръстите ѝ изстинаха и тя ги вплете един в друг. Гърдите я стягаха, лицето ѝ пламтеше, а отвътре се разливаше лепкав студ. „А ако все пак се е объркала? Може да е била служебна среща? Но тя каза — сериозна връзка… Кирил е обикновен мъж, напълно способен да се поддаде на красива жена. Това се случва постоянно. Винаги е бил желан. Кой, ако не аз, знае това? И сега какво? Да вдигна скандал и да чупя чинии? Ще уплаша децата. Ако крещя и истеризирам, само ще го отблъсна. Любовниците печелят с обратното — те не искат, не настояват, само дават онова, което у дома вече липсва. Търпение, мекота, възхищение… Какво ще стане оттук нататък?..“
— Мамо, задачата не ми излиза — подаде глава Максим.
— След малко ще дойда — каза тя без да се обръща.
Той постоя за миг и се оттегли.
Ясмина седна до него и с усилие се съсредоточи върху условието. Когато Кирил се прибра, тя вече бе сложила маската на спокойствието и го посрещна с усмивка.
— Да ти стопля ли вечеря?
— Не, пих кафе в офиса. Изтощен съм. Ще взема душ и лягам.
По-късно тя приспа Евелина Рилска, а след това дълго стоя сама на кухненската маса с чаша чай. Опитваше се да подреди мислите си, но те се блъскаха една в друга.
Кирил вече дишаше равномерно, когато тя внимателно се мушна до него. Сънят я застигна едва към разсъмване. И как изобщо се заспива, когато сърцето ти се пропуква от съмнение?
На сутринта се събуди с тежка глава и парещи очи. Приготви закуска, събуди Евелина. Кирил стана сам — свеж, отпочинал, в добро настроение. Закуси с апетит.
— Ще закараш ли Евелина на градина? Не се чувствам добре — помоли тя.
— Разбира се. Легни да поспиш. Днес си втора смяна, нали?
Той винаги помнеше важните дати — рождените дни, годишнината им, първата им среща. Знаеше графика ѝ наизуст. Обикновена сутрин. Съвсем като всяка друга. И въпреки това — различна.
— Днес няма да се забавиш, нали? Ти ще я вземеш? — попита тя.
— Разбира се. Нямаше нужда да ми напомняш — отвърна той от коридора.
На следващия ден, след работа, Ясмина отиде при майка си. Имаше нужда да изговори всичко, да чуе чуждо мнение.
— Какво да правя, мамо?
— Не знам, дъще. Когато баща ти кръшна, направих сцена. Крещях, вилнях… Дори не ми се наложи да го следя — всички знаеха, само аз бях в неведение. Отидох при нея и обърнах жилището ѝ наопаки. Почти я ударих със стол по главата. Баща ти се появи навреме и ме спря.
Какво ме гледаш така? Не го очакваше от мен? После ме беше срам. Когато емоциите те връхлетят, можеш да сториш какво ли не. Той каза, че след това не може да живее с мен. И си тръгна. Плаках с дни, не исках да живея. После се върна. Но аз не го приех.
— Съжаляваше ли, че не му прости?
— В началото — не, макар да ми беше тежко. Аз имах само теб. А ти имаш две деца, синът ти има нужда от баща си. По-късно започнах да се питам дали не сгреших. Нито аз, нито той, нито онази жена бяхме щастливи. Остана при нея, защото нямаше къде другаде да отиде, докато не почина. А ти трябва сама да решиш дали можеш да простиш. Това е твой избор.
