Дълго премисляше какви ли не развръзки, редуваше отчаяние с гняв, обвиняваше се, после отново се разплакваше. Когато най-сетне събра смелост да каже на родителите си, реакцията им беше болезнено предвидима. Майка ѝ се разрида и без колебание застана на страната на Огнян Дунавски.
— Заради кого погуби брака си? — сочеше тя с треперещ пръст към наедрелия корем на дъщеря си. — Имаш вече внучка, стига си се излагала!
— Мамо, аз не съм старица — отвърна Живка Маришки през зъби. — Все още съм млада жена.
— Млада? Погледни си личната карта! Срамота е това!
Тогава нещо в нея се пречупи.
— Какъв срам? — извика тя и тропна с крак. — Цял живот живея според твоите правила. Отдавна щях да се разведа с Огнян, но ти все лягаше на амбразурата — не било редно, било позорно! На никого не му пука, разбираш ли? На никого!
След тази разпра страхът ѝ от разговора с децата стана още по-голям. Изненадващо обаче те приеха новината далеч по-зряло. Синът ѝ дори се пошегува, че явно е решила да подпомогне демографската политика и да увеличи населението. Дъщеря ѝ зададе само един въпрос:
— А татко как реагира?
— Както винаги — изморен бил, искал да поживее за себе си.
Момичето се засмя горчиво.
— Мамо, ти познаваш татко. Голям „самостоятелен“ ще стане. Ще му минат прищевките и ще се върне. Все пак това е и негово дете. За бебешките дрехи не мисли — подариха ни толкова неща, има и чисто нови. А от Уляна Каменар остана толкова, че ще стигне за още пет бебета.
Минаваха седмици, после месеци, но Огнян не се появи. Болеше я, унижението пареше, ала решението ѝ остана непоклатимо. Ще се справи и сама. Когато роди — гласовито момиченце, поразително приличащо на баща си — за миг ѝ мина надежда, че това ще го размекне. Не се случи.
От родилното я изписаха синът ѝ, дъщеря ѝ със съпруга си и дори родителите ѝ. Огнян отсъстваше. Скоро след това Живка подаде молба за развод и издръжка.
Само половин година по-късно бившият ѝ съпруг сключи нов брак. Не се обаждаше, не търсеше малката, а постепенно разреди контактите и с по-големите деца. Слуховете стигнаха до нея — новата му жена имала пораснал син, с когото той с удоволствие ходел за риба, гледал мачове и майсторял в гаража. Това я пронизваше до сълзи.
С времето обаче Живка започна да вярва, че животът сам ще подреди нещата. Понякога, докато люлееше бебето и се взираше в ясните му очи, я спохождаше мисълта, че всичко се е случило с причина. Освободи се от брак, който отдавна я задушаваше, и откри нов смисъл. Да, здравето вече не е същото, финансите са по-оскъдни, но нито за миг не съжали, че е избрала да даде живот на това дете.
