Погълната от ежедневни задачи и грижи, Живка Маришки изобщо не обърна внимание, че месечният ѝ цикъл е закъснял. „Сигурно е предвестник на климакса“, успокояваше се тя – все пак беше на четиридесет и четири, не някое момиче. А и с Огнян Дунавски отдавна живееха по-скоро като съквартиранти – близостта помежду им се случваше толкова рядко, че спокойно можеше да се отбелязва в календара. Осъзна какво става едва когато усети леко потрепване в корема си. Шестнадесета седмица.
Новината срази Огнян. Дълго отлагаше разговора, но накрая избухна. Според него решението било едно – прекъсване на бременността. Какъв смисъл имало на тази възраст да започват отначало? Искал най-сетне да поживеят и за себе си. Повишаваше тон, настояваше, дори заплашваше да се действа незабавно.
— Как си го представяш? — сряза го тя. — Срокът е напреднал!
— Тогава го остави в дом, не ме интересува! — отвърна той ожесточено. — Ти ще ставаш пенсионерка, а детето ще тръгва първи клас. Едва отгледахме двете, безсънни нощи, притеснения… Искаш пак памперси и нерви?
— Безсънни нощи ли? — избухна Живка. — Кога си ставал ти? Кога си ги водил на училище или си писал домашни с тях?
— А кой изкарваше парите? — контрира Огнян. — Ти все беше в майчинство или вкъщи. Все някъде те съкращаваха.
— Защото децата боледуваха и аз вземах болнични!
— Стига! — отсече той. — Имам си две пораснали деца и внучка. Защо ни е трето? — Гласът му внезапно омекна. — Помисли за здравето си. Спомни си колко трудно завършиха университета.
— Влязоха държавна поръчка!
— Добре, но път, храна, дрехи? Някой друг ли плащаше? Аз искам малко да поживея. Мечтая за лодка, да си оправя зъбите, поне веднъж да видя морето без да броя стотинки. Още съм мъж в силата си — кога ще ми дойде времето?
Живка преглътна сълзите си.
— Тръгвай си.
— Ще си тръгна — намръщи се той. — Ще остана при майка ми. А ти решавай — сама с бебе на тези години или със съпруг.
Думите му я прорязаха. Толкова години рамо до рамо, а сега я поставяше пред избор като непозната. Тя отвори уста да възрази, но се спря. Пое няколко пъти дълбоко въздух, за да избистри мислите си.
— Тръгвай — повтори тихо.
След като вратата се затвори, Живка дълго седя неподвижна. Трябваше да съобщи на децата. От реакцията на родителите си не се страхуваше толкова, колкото от тази на Радостин Маришки и Нели Родопска. Представяше си разговорите, въпросите, укорите. Размишляваше как би постъпила самата тя, ако беше на мястото на децата си и научеше подобна новина.
