С времето Огнян Дунавски продължи да сменя работите си една след друга. Отдавна ѝ беше минавала мисълта да сложи край на този брак, но как да се противопостави на майка си? А и в онзи момент – с дете на път – ѝ се струваше немислимо да остави малкия без баща. „Ще изтърпя“, повтаряше си тя. И търпеше.
Когато се роди синът им – Радостин Маришки – Живка Маришки искрено повярва, че лошият период е зад гърба им. За кратко в дома им се настани спокойствие. Но скоро Огнян отново показа старото си лице. На всяка нейна молба реагираше рязко и раздразнено:
— Какво очакваш от мен? Да не би да имам мляко? С къщата се оправяш и без това. Дразни те, че лежа? Спокойно, като порасне момчето, ще го поема изцяло. Ще ритаме топка, ще ходим за риба.
Тя стискаше юмруци, ноктите ѝ се впиваха в кожата, докато болката не я накара да потръпне.
— Не искам чудеса — прошепна първо, а после почти извика. — Просто понякога ми помагай.
— О, веднага хуквам! — изсмя се той грубо. — Ти си жена, значи твоят празник е Осми март. Мълчи и върти домакинството. Явно ти идва в повече.
И до днес не можеше да си обясни защо се съгласи на второ дете. И с едното ѝ беше достатъчно трудно. Виждаше, че с Огнян не се разбират, но той настояваше. Когато разбра, че очакват момиче, доволно потри ръце:
— Две жени вкъщи — това си е късмет. А и на старини ще има кой да ни гледа.
През бременността ѝ се включваше повече в грижите за Радостин и за миг ѝ се стори, че семейството им може да се спаси. Само привидно. След раждането на дъщеря им той започна все по-често да „задържа“ в службата. Когато се прибираше, залепваше се за телевизора с футболен мач или за играта на конзолата. Синът постепенно престана да търси вниманието му.
Годините се нижеха като при повечето хора – спестяваха за почивки, влагаха всичко в децата и все по-рядко мислеха за себе си. Живка се умори да носи всичко на плещите си и понякога показваше зъби, но времето вършеше своето. Децата пораснаха неусетно, записаха се да учат, завършиха.
Дъщеря им след университета бързо се омъжи и роди. Сега Живка ѝ помагаше, учеше я на всичко, което самата тя бе усвоила с години. Внучката ѝ беше слабост – обсипваше я с целувки и разбираше, че любовта към внуче е различна, по-зряла и по-тиха. Радостин обаче не бързаше да се обвързва; не искаше да влиза в брачното „иго“, търсеше своята истинска половинка.
С Огнян почти бяха престанали да разговарят – разменяха по някоя дума само по битови въпроси.
