— Радослав — каза тя тихо, но твърдо и го погледна право в очите. — Ти наистина ли не разбра нищо?
Той въздъхна и се отпусна на пейката в антрето.
— Какво точно не съм разбрал? Обясни ми, моля те.
Ясмина го изгледа продължително. Посребрените му слепоочия, умореният поглед, фините бръчки около устата… Лице, което познаваше до болка. Лице, което обичаше.
— Радо… — прошепна тя. — Обичаш ли ме?
— Разбира се! Как можеш да питаш такова нещо?
— Тогава защо мълча, когато майка ти ме унижи?
— Казах ти вече… не биваше да говори така…
— Сега го казваш! — прекъсна го тя. — Но вчера стоеше безмълвен. А и не само вчера. Тридесет и пет години мълчиш.
Той прокара ръка по челото си, сякаш се опитваше да изтрие напрежението.
— Тя ми е майка. Как очакваш да ѝ противореча грубо?
— Значи към нея не може, а към мен може? — гласът ѝ трепна.
— Не извъртай нещата…
— Нищо не извъртам! — Ясмина се изправи. — И аз съм човек. Имам достойнство. Имам чувства!
В коридора се възцари тежка тишина. Радослав впери поглед в пода.
— Знаеш ли какво? — продължи тя по-спокойно. — В едно майка ти е права. Променила съм се.
— В какъв смисъл?
— Преди се страхувах. Да не те нараня, да не я засегна. Повтарях си, че трябва да изтърпя — че с времето ще ме приеме.
— Та тя отдавна те е приела!
Ясмина се усмихна горчиво.
— Приела? Като удобна помощница. Като някой, който мълчи и изпълнява нареждания.
— Преувеличаваш…
— Не. — Тя отново седна до него и хвана ръката му. — Чуй ме внимателно.
Той кимна, без да я поглежда.
— Омръзна ми винаги аз да съм виновната. Омръзна ми всяка дума да обяснявам и да се оправдавам. Уморена съм да живея в дом, където уважението е еднопосочно.
— Аз те уважавам!
— Тогава защо никога не каза „стига“? Нито веднъж за всички тези години не застана открито до мен.
Радослав дълго не отговори. Накрая въздъхна дълбоко.
— Може би… съм свикнал. Така е било винаги.
— Точно това е проблемът. Ти си свикнал. А аз — вече не.
Погледът му се плъзна към куфара в ъгъла.
— Наистина ли щеше да си тръгнеш?
— Не знам — отвърна честно тя. — Зависи от теб.
— От мен?
— Не искам да руша семейството ни. Но не мога да продължа по стария начин.
— Какво очакваш?
— Да бъдеш мой съпруг, а не вечното мамино момче. Да се съобразяваш и с моето мнение. И в нашия дом никой да не командва.
— Тя не командва…
— Командва. И ти го знаеш.
Той се изправи и започна нервно да крачи из антрето.
— Как да ѝ го кажа? Тя е свикнала да решава всичко…
— Това вече е неин проблем. Ще трябва да свикне с друго.
— Лесно ти е да го кажеш…
Ясмина пристъпи към него.
— Избери, Радослав. Или животът ни ще продължи да се върти около майка ти, или ще поемем сами посоката. Среден път няма.
Мълчанието му този път беше по-дълго. После той я прегърна.
— Добре. Ще опитаме.
— Какво точно?
— Да живеем по нашите правила. Без постоянните ѝ напътствия.
— А ако се разсърди?
— Ще се сърди известно време. После ще ѝ мине. Къде ще отиде?
За пръв път през деня Ясмина се усмихна искрено.
— Значи мога да разопаковам?
— Да. Прибери куфара.
Тя го занесе в спалнята и започна да подрежда дрехите обратно в гардероба. Радослав стоеше на прага и я наблюдаваше.
— Ясмина?
— Да?
— Вчерашната супа наистина беше чудесна.
— Знам — отвърна спокойно. — И ти знаеш.
— Предположих — усмихна се той. — Просто на майка ми ѝ се стори иначе.
По-късно вечерта телефонът иззвъня. Беше Виолета Тодорова. Говори дълго и разпалено. Ясмина чуваше само отговорите на съпруга си.
— Не, мамо, не сме се карали… Да, всичко е наред… Никой не те гони… Просто трябва да уточним някои неща… Какви ли? Ами… да се уважаваме взаимно…
Когато затвори, той се обърна към нея.
— Утре ще дойде. Иска да поговорим.
— Нека дойде — каза Ясмина спокойно. — Но този път разговорът ще е различен.
— Различен?
— Като между равни. Аз не съм дете, което трябва да възпитава.
Радослав кимна бавно.
— Разбрах.
И тя усети, че нещо действително се е разместило. Може би крехко, може би несигурно — но различно.
След толкова години за първи път почувства, че домът ѝ е място, където и нейният глас има тежест. И това ѝ даде тиха, дълбока увереност.
