— Да не си загубила разсъдъка? — Виолета Тодорова втренчено гледаше куфара, сякаш беше нещо нереално.
— Възможно е — отвърна спокойно Ясмина Маркова и го придърпа до вратата.
— Ясмина! Върни се веднага! Какви са тези безумия?
Но тя вече обличаше палтото си. Свекървата се суетеше из антрето, хващаше я за ръкава, опитваше се да я задържи.
— Осъзнаваш ли изобщо какво правиш? Радослав ще го преживее тежко! А децата? Какво ще кажат те?
— Децата ни отдавна са пораснали. Ще разберат.
— Полудяла си! Напълно си се побъркала! Заради един разговор ли ще рушиш всичко?
Ясмина се обърна рязко.
— Един разговор? Виолета Тодорова, вие разговаряте с мен по този начин вече тридесет и пет години!
— Аз винаги съм се държала прилично!
— Прилично? — в гласа ѝ прозвуча горчива усмивка. — Помните ли, когато Павел Лъвов се разболя преди две години?
— И какво?
— Три седмици бях до него в болницата. А вие казахте на Радослав, че нарочно стоя там, за да не върша домакинската работа.
— Никога не съм казвала такова нещо!
— Казахте. В очите ми. И когато Невена Орлова защитаваше дипломата си? Бях си купила нова рокля за случая. Вие пък подхвърлихте, че разхищавам пари и че родителите ми са скъперници.
Лицето на Виолета пламна.
— Не беше така!
— Точно така беше. И това са само два примера. Мога да ви изредя още стотици.
В този момент ключът изтрака в ключалката. Радослав Ковачев се прибра по-рано от обичайното.
— Здравейте! Днес успях да се измъкна по-рано… — думите му замръзнаха, когато видя багажа. — Какво става тук?
— Жена ти е изгубила ума си! — намеси се веднага майка му. — Решила е да си тръгва!
Радослав премести поглед от Ясмина към майка си и обратно към куфара.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно.
— Но защо? Какво се е случило?
— Наистина ли не знаеш?
— Не.
— Вчера разговаря с майка си. Спомняш ли си?
Той пребледня.
— Ти… чу ли ни?
— Всяка дума. Че съм неблагодарна. Че трябва да ме „поставите на място“. Че не те ценя.
— Това не беше… ние не…
— Не какво? Не го казахте? Или не говорехте за мен?
— Мама беше ядосана за вчерашното…
— Заради това, че не вдигнах телефона? Готвех обяда ви! Вашия обяд!
— Успокой се, Ясмина…
— Няма да се успокоя! Знаеш ли каква е истината, Радослав? Тридесет и пет години бях до теб — готвех, перях, отгледах децата ни, грижих се за дома. И какво получих в замяна?
— Какви ги говориш? Ние сме нормално семейство!
— Нормално ли? В нормалните семейства мъжът обсъжда ли жена си зад гърба ѝ с майка си?
— Не сме те обсъждали!
— Тогава какво правехте? Говорехте за времето? — обърна се тя към свекърва си. — И вие… кой ви дава правото да решавате как трябва да живея?
— Аз съм му майка! — възмути се Виолета.
— Негова майка. Не моя. Не ви дължа нищо.
— Дължиш ми уважение!
— За кое? За униженията? За постоянната намеса? За това, че настройвате сина си срещу мен?
— Радославе! — свекървата притисна ръка към гърдите си. — Чуваш ли как ми говори?
— Чувам — отвърна тихо той.
— И ще позволиш ли това?
Настъпи тежка тишина. Ясмина впи очи в съпруга си. В този миг всичко щеше да се реши.
— Мамо… — започна бавно Радослав. — Може би наистина не трябваше да говорим така за Ясмина.
— Как така „не трябваше“?
— Тя ми е съпруга. От тридесет и пет години.
Виолета Тодорова отваряше и затваряше уста, без да намира думи.
— Ясно! — отсече накрая. — Значи вече не ви трябвам!
— Мамо, никой не е казал това…
— Цял живот съм живяла за вас! А сега… — грабна чантата си. — Добре тогава. Оправяйте се сами!
Вратата се тресна силно. В антрето останаха само двамата.
— Ясмина — приближи се Радослав. — Трябваше ли да стига дотук? Тя вече е възрастна…
— Радослав — каза тя тихо, но твърдо и го погледна право в очите.
