Решението в нея вече беше узряло, но трябваше да го изрече на глас.
— Радо — Ясмина Маркова постави чашата с кафе пред него и се облегна на плота. — Трябва да поговорим.
— Мм? — той дори не вдигна очи от екрана.
— Не отлагай. Сериозно е.
— Довечера, Ясми. Закъснявам. Имам важна презентация.
Наведе се, целуна я бегло по бузата и излезе. Същият механичен жест, както всяка сутрин. Същата рутина. Все едно нощта не беше съществувала.
Ясмина остана сама в кухнята и се загледа в чашата, от която той беше отпил наполовина. Как е възможно двама души да делят един дом и да живеят в напълно различни светове? Да споделят маса, легло, години — и пак да се разминават?
Малко след девет телефонът иззвъня. На дисплея светеше името на Виолета Тодорова.
— Ясмина, защо вчера не ми отговори? — гласът отсреща звучеше обвинително.
— Бях заета.
— Заета? — изсумтя свекървата. — И с какво, ако не е тайна?
Тя замълча. Обясненията бяха излишни. Виолета никога не слушаше, тя само отсъждаше.
— Днес ще мина през вас — продължи настойчиво тя. — Имаме да уточним нещо.
— Какво точно?
— Ще разбереш. Към дванайсет ще съм там.
Връзката прекъсна без сбогуване. Ясмина задържа телефона в ръката си още миг и усети как нещо в нея се къса окончателно. Повече не можеше. Нито непрекъснатите наставления, нито укорите, нито усещането, че в собствения си дом е натрапник.
Стана и се отправи към спалнята. От най-горния рафт на гардероба свали стария куфар — същия, с който бяха пътували на меден месец. Покрит с прах, с разхлабена дръжка, но все още здрав.
Отвори го и започна да подрежда дрехи. Бавно, внимателно — блузи, рокли, бельо. Пръстите ѝ леко трепереха, ала не спираше.
„Къде ще отида?“ — мина ѝ през ума. — „При Невена Орлова? Ще се изненада. Ще ме попита дали сме се скарали. И какво да ѝ кажа? Че според баща ѝ и баба ѝ съм безделница?“
Прибави снимки на децата, папка с документи, няколко любими книги. Куфарът се оказа тесен. Тридесет и пет години съвместен живот се събираха в едно-единствено парче багаж.
Седна на ръба на леглото и сълзите потекоха — тихи, без ридания, сякаш изтича умората на десетилетия.
Звънецът на входа я стресна. Виолета беше дошла по-рано.
— Отвори! — изкомандва тя през домофона.
Ясмина избърса лицето си, пое дълбоко въздух и отключи. Свекървата нахлу вътре с решителността на човек, който е свикнал да командва.
— Е, ще говорим ли? — без да чака покана, тя се настани в кухнята. — Сядай.
Ясмина седна срещу нея и я погледна внимателно. „От тази жена ли се страхувах толкова години?“ — запита се мислено.
— Значи така — започна Виолета. — Вчера разговарях с Радослав. Дълго разговаряхме.
— Чух.
— Чула си? — веждите ѝ се свъсиха. — Тогава би трябвало да ти е ясно.
— Не съвсем.
Гласът на свекървата омекна престорено.
— Ясмина, ти си разумна жена. Нима не виждаш какво се случва?
— Какво точно?
— Променила си се. И то много. Станала си… опърничава.
Тя не отвърна.
— Преди приемаше съветите ми, съобразяваше се. А сега? Вече ми противоречиш!
— Кога съм ви противоречила?
— Постоянно! Вчера например. Попитах защо не вдигаш телефона, а ти ми отвърна остро!
— Казах, че съм била заета.
— Именно! С този тон! — Виолета удари с длан по масата. — И онзи ден — боршът! Казах, че е пресолен, а ти дори не се извини. Само мълча!
Ясмина я наблюдаваше и недоумяваше как толкова време не е виждала колко нелепо звучат тези обвинения.
— Госпожо Тодорова — каза спокойно. — Опитахте ли от борша?
— Какво общо има това?
— Опитахте ли?
— Ами… да, вкусих.
— Една лъжица. И решихте, че е солен.
— Да! И какво от това?
— Радослав изяде цялата порция. После си сипа допълнително.
Свекървата замълча за секунда, но бързо се окопити.
— От учтивост! Моят Радо е възпитан, не иска да те засегне.
— Разбирам — Ясмина се изправи. — Трябва да тръгвам.
— Къде ще ходиш? Още не сме приключили!
— Напротив. Приключихме.
Тя излезе от кухнята и се насочи към спалнята, където до леглото стоеше приготвеният куфар.
— Какво означава това? — Виолета Тодорова застина на прага, вперила невярващ поглед в багажа.
