Съпругата неволно дочула разговор между мъжа си и свекърва си и още на сутринта взела решение да събере багажа си.
Ясмина Маркова се събуди от приглушени гласове, идващи откъм кухнята. Погледна часовника – беше един и половина след полунощ. Лежеше неподвижно и се чудеше кой би будувал по това време. След секунди разпозна гласа на Виолета Тодорова.
— Радо, докога смяташ да понасяш това? — процеди тя остро. — Тя ти се качи на главата!
Ясмина се вцепени. За кого става дума?
— Мамо, по-тихо. Ясмина спи — отвърна приглушено Радослав Ковачев.
— Не ме интересува! Нека чуе! Може пък най-сетне да осъзнае какво прави!
Сърцето на Ясмина заби толкова силно, че ѝ се стори, че ехти из целия апартамент. Вече нямаше съмнение — обсъждаха нея.
— Вчера ѝ казах да обели картофите — продължи Виолета Тодорова. — А тя ми отвръща, че сама щяла да прецени кога! Представяш ли си? На мен, на тези години!
— Мамо, стига…
— Недей да я оправдаваш! Трийсет и пет години мълча! Все се надявах да ѝ дойде умът, да разбере кой е главата на това семейство. Вместо това става все по-зле!
Ясмина затвори очи. За какви картофи говори? Вчера цял ден чисти, готви, пере. И сега проблемът били картофите?
— И изобщо я погледни — не спираше свекървата. — Разхожда се като принцеса! Какво всъщност умее? Да сготви както трябва не може, домакинството ѝ куца…
— Остави я, моля те.
— Няма да я оставя! Радо, ти мъж ли си? Защо позволяваш жена ти да ти нарежда?
— Никой не ми нарежда!
— Напротив! Искаше да смениш колата — тя беше против. Мечтаеше за вила — пак тя те разубеди! За всичко чакаш нейното мнение!
Ясмина седна в леглото, смаяна. Каква кола? Каква вила? Нали решенията винаги ги вземаха заедно… Или се е лъгала?
— Знаеш ли какво мисля? — гласът на Виолета стана по-тих, но още по-отровен. — Тя изобщо не те уважава.
— Мамо…
— Не ми казвай „мамо“! Виждам всичко! Ти се трудиш като вол, а тя? Излежава се на дивана и гледа телевизия!
Ясмина пое рязко въздух. На дивана? Сляпа ли е тази жена, или нарочно не вижда, че от сутрин до вечер тя не спира?
— И неблагодарна е! — добави свекървата. — Колко съм направила за нея! Когато боледуваше — аз я гледах. Когато нямаха пари — аз помагах! А тя ми се репчи!
— Никой не ти се репчи, мамо.
— Репчи се! Вчера я попитах защо не вдига телефона. Казва — била заета! Че с какво толкова може да е заета?
Ясмина си припомни вчерашния ден. Пет пропуснати обаждания от Виолета. Наистина не беше отговорила — стоеше до печката и приготвяше обяд за всички.
— Радо — прошепна почти нечуто свекървата, — не мислиш ли, че е време да се промени нещо?
— Какво имаш предвид?
— Поговори ѝ сериозно. Обясни ѝ как трябва да се държи. Защото си въобразява, че всичко ѝ е позволено!
— Мамо, ние сме заедно от трийсет и пет години…
— Именно! Трийсет и пет години търпиш! А тя какво направи за теб? Децата не възпита както трябва, къщата е разхвърляна…
Ясмина стисна юмруци. Децата? Нима ги е отгледала сама? А домът… Господи, как може да говори такива неща?!
— Не казвам да я гониш — продължи Виолета Тодорова. — Но трябва да я поставиш на мястото ѝ. Да разбере къде стои!
Настъпи продължително мълчание. Ясмина напрегнато се вслушваше в тишината.
— Добре, мамо. Късно е. Лягай си.
— Помисли над думите ми, Радо. Добре ги обмисли.
Чуха се влачещи се чехли и трясване на врата. След малко Радослав влезе в банята, после се върна и легна до нея. Дишането му постепенно стана равномерно и спокойно, сякаш нищо не се беше случило.
Ясмина обаче остана будна, вперила поглед в тавана. Сънят окончателно я беше напуснал.
На сутринта Радослав Ковачев се държеше така, сякаш нощният разговор никога не е съществувал — подсвиркваше под душа, после закуси спокойно и прелистваше новините на телефона си, а в Ясмина вече зрееше решение, което щеше да промени всичко.
