— Напълно — отвърна Ралица спокойно, без да повишава тон.
— Но ние сме роднини! — размаха ръце Милена Родопска, сякаш самият този факт трябваше да реши всичко. — Нима кръвната връзка не означава нищо? А гостоприемството? А майчинството? Моята майка никога не би постъпила така! При нея масата винаги преливаше, когато се събирахме всички!
— Тогава отидете при нея — каза тихо Ралица Соколова, без капка колебание.
В този момент в кухнята се появи Радослав Мартинов. Погледът му прескачаше от сестра му към съпругата му.
— Рали, не мислиш ли, че прекали? — намеси се той предпазливо. — Можеше да го кажеш по друг начин. Все пак са дошли и с децата.
Тя бавно се обърна към него. Гледаше го продължително, сякаш го преценяваше наново.
— Ако смяташ, че трябва, настигни ги — изрече премерено. — Но в този дом повече никой няма да живее на мой гръб. Никога.
Радослав отвори уста да възрази, ала думите му увиснаха във въздуха. Ралица вече бе тръгнала към спалнята. Вратата се затвори тихо, но категорично.
Милена остана насред кухнята. Очите ѝ обходиха празния хладилник, после се спряха на затворената врата. Тежка въздишка се откъсна от гърдите ѝ и тя се върна в хола при децата.
— Мамо, ще си ходим ли? — прошепна Зорница Филипова, усещайки напрежението.
— Утре тръгваме — отвърна Милена сухо.
На следващата сутрин никой не посегна към закуска. Милена мълчаливо подреждаше багажа в чантите. Теодор Велизаров и Зорница седяха на дивана, готови за път. Радослав им помогна да свалят куфарите до асансьора. Раздялата мина без прегръдки, без обещания за скорошни срещи.
— Е, чао — каза Милена, когато вратите се разтвориха.
— Чао — отвърна кратко брат ѝ.
Децата помахаха, а после асансьорът ги скри.
През следващите два дни Радослав се движеше из апартамента почти безшумно. Приготвяше си сам вечеря — вадеше нещо от фризера, сваряваше го, измиваше чиниите старателно. Четеше вестника без да шуми, гледаше телевизия със слушалки. От време на време хвърляше крадешком поглед към съпругата си, но тя не започваше разговор.
На третия ден сам отиде до магазина. Върна се с две пълни торби и ги остави на масата, без излишни обяснения. Оттогава името на Милена не се споменаваше у дома.
Ралица постепенно възстанови обичайния си ритъм. Готвеше за двама — нито повече, нито по-малко. Пазаруваше по списък, веднъж седмично. Не очакваше гости и не се съобразяваше с ничии прищевки.
В събота вечер Радослав предложи:
— Какво ще кажеш да отидем на кино?
— С удоволствие — кимна тя.
Той купи билети и пуканки. В тъмната зала двамата се смяха на едни и същи сцени, както някога. След прожекцията се отбиха в малко кафене. Поръчаха си кафе и десерт.
— Знаеш ли — подхвана Радослав, докато разбъркваше захарта в чашата — осъзнах нещо важно.
— Какво?
— Роднинството не дава право да прекрачваш граници.
Ралица отпи бавно. Не му каза, че тя е стигнала до този извод отдавна. Само леко наклони глава в знак на съгласие.
Месец по-късно Милена се обади на Радослав. Планирала да дойде през май с децата. Той отговори, че ще помисли и ще ѝ се обади. Но такова обаждане не последва.
В дома на Ралица хладилникът вече не беше обществена трапезария. Храната беше за онези, които разбират простата истина: уважението започва от елементарната учтивост — първо минаваш през магазина, после сядаш на чужда маса.
Ралица престана да се опитва да угажда на всички. И с това животът ѝ стана далеч по-тих и подреден.
