Ралица не повиши тон, но думите ѝ прозвучаха твърдо:
— Вече трети ден издържам твоите роднини с парите, които аз изкарвам, и дори едно „благодаря“ не съм чула.
Радослав най-сетне свали вестника и я погледна намръщено.
— Какво ти става изведнъж? Толкова ли е трудно да изтърпиш още малко? Това са братовчедите ми.
— Не е „още малко“. Днес е четвъртият ден — отвърна тя спокойно. — И никой от тях не предложи да купи поне хляб или мляко.
— Ако толкова те дразни, кажи им направо.
— Не смятам да ги подсещам за елементарно възпитание — отсече Ралица. — Когато отиваш на гости, носиш нещо или поне предлагаш да минеш през магазина.
Той само повдигна рамене и отново се скри зад страниците. Разговорът приключи така — без решение, без разбиране.
Наложи се тя сама да излезе. Остави на касата близо две хиляди лева за продукти. Вечерта приготви задушено месо с картофи. Милена Родопска се нахрани с апетит и щедро я похвали:
— Браво, Ралице, златни ръце имаш! Истинска домакиня си.
Децата ѝ, както обикновено, мълчаливо си изядоха порциите. След това Ралица прибра масата, изми съдовете и подреди кухнята, докато гостите удобно се настаниха пред телевизора.
— Утре мислиш ли да минеш до магазина? — попита тя внимателно зълва си.
— Защо пък? — искрено се изненада Милена. — Ти готвиш чудесно. Ние не бихме се справили така. А и децата предпочитат твоята храна…
Ралица само кимна. В гърдите ѝ обаче започна да се надига тежко, горещо чувство, което едва удържаше.
На следващата сутрин стана с ясно решение. Облече се тихо, извади от хладилника всичко годно за ядене — остатъка от сирене, няколко ябълки, пакет бисквити — и ги прибра в чантата си. На рафта остави само отворения буркан със сладко, изсъхналия хляб и горчицата.
Радослав и гостите още спяха, когато тя затвори вратата след себе си и тръгна за работа.
Прибра се по-късно от обикновено. В апартамента цареше странна тишина — онази напрегната, която остава след буря. Въздухът сякаш бе натежал.
В кухнята я посрещна самотна тенджера в мивката с остатъци от топла вода. На масата лежеше чаена лъжичка и празният буркан от сладко, остърган до последната капка. Други следи от готвене нямаше.
В хола Радослав седеше с изражение на човек, на когото току-що са обявили война.
— Цял ден карахме на сандвичи — заяви той обвинително, щом тя мина покрай него. — Можеше поне да предупредиш.
Ралица спокойно съблече палтото си и го окачи. Без да отговори, отвори хладилника. Точно както очакваше — празен.
— Ралица! — извика Милена от дневната. — Трябва да поговорим.
Зълва ѝ влезе в кухнята с решителна крачка. Децата останаха на дивана, вперили поглед в анимацията, сякаш се стараеха да станат невидими.
— Мислех те за свястна жена — започна Милена, скръстила ръце. — А ти оставяш семейството гладно. Не идваме всеки ден. Неприлично е да посрещаш гости без храна.
Ралица се обърна към нея и я изгледа внимателно.
— Толкова ли беше трудно да минете през магазина? — попита тихо. — Щом на вас ви се видя излишно усилие, реших, че и за мен не е задължително да ви готвя.
— Какво?! — Милена пребледня от изненада. — Сериозно ли го казваш?
