Децата ядяха съсредоточено и почти не обелваха дума. Радослав Мартинов разсеяно дъвчеше, като от време на време хвърляше поглед към телефона си, сякаш там се случваше нещо по-важно от вечерята. Ралица Соколова мълчаливо наблюдаваше как храната, която беше предвидила да стигне поне за два дни, изчезва от чиниите с обезпокоителна бързина.
— Благодаря, много беше вкусно — обади се Теодор Велизаров, след като довърши компота си.
— Радвам се, че ти е харесало — отвърна тя и нежно приглади косата му. Поне едно дете се сети да покаже признателност.
Щом масата беше разчистена, Милена Родопска удобно се настани на дивана с телефона в ръка, а малчуганите започнаха да щъкат из стаите. Зорница Филипова извади от шкафа кутия със стари играчки и ги разпиля по пода. Теодор включи таблета и потъна в електронния си свят.
Ралица подреди чиниите, изми съдовете и пусна пералнята с чаршафите за гостите. Радослав се отправи към спалнята, промърморвайки сънено:
— Все пак са роднини. Няколко дни ще ги изтърпим.
Около единайсет вечерта тя най-сетне оправи леглата на децата върху разтегнатия диван. За Милена трябваше да разпъне фотьойла, което отне допълнително време.
— Лека нощ — каза тихо Ралица, изгасвайки лампата.
— И на теб. Благодаря за вечерята — отвърна зълвата ѝ.
Когато легна до съпруга си, той вече похъркваше равномерно. На сутринта я чакаше работа и ранно ставане, а гостите щяха да останат у дома — с очакване за закуска, обяд и вечеря от това, което бе останало в хладилника.
В шест и половина, както винаги, Ралица беше на крак. В кухнята завари Милена пред отворения хладилник с недоволно изражение.
— Има ли нещо за ядене? — попита тя. — Децата станаха и са гладни.
— Сега ще приготвя нещо — отвърна Ралица, включвайки електрическата кана. — Имате ли някакви предпочитания?
— Не, каквото и да е — сви рамене Милена. — Само да е по-засищащо. Теодор без месо не се наяжда.
Месо нямаше. Ралица изпържи яйца, наряза сирене и последното парче колбас, което беше запазила за уикенда. Запари чай и сложи на масата бисквити. Децата закусиха с апетит, а Милена ядеше бавно, оглеждайки съдържанието на чинията си.
— По кое време се прибирате от работа? — поинтересува се тя.
— Обикновено към шест и половина — отговори Ралица, отпивайки от чая си на крак. — Защо питаш?
— Просто така. Може да изведа децата на разходка. Да разгледаме града.
Радослав мълчаливо довърши закуската си и излезе. Малко след него и Ралица тръгна към болницата, оставяйки апартамента на разположение на гостите. През целия ден я глождеше една и съща мисъл — какво ли ще намерят да ядат и какво ще остане за вечерта.
Когато се прибра, я посрещна безпорядък. Трохите по масата, препълнената мивка, разлятият чай върху котлоните — кухнята изглеждаше като след буря. В хола Милена отново беше с телефон в ръка, а децата гледаха анимации.
— Как мина денят? — попита Ралица, докато сваляше палтото си.
— Чудесно — отвърна Милена, без да откъсва очи от екрана. — Разходихме се, ходихме в парка. Почерпих децата с по сладолед.
— А обядвахте ли?
— Намерихме нещо в хладилника. Теодор си направи бъркани яйца.
Ралица отвори хладилника и застина. Вътре нямаше почти нищо — само буркан с горчица и малко сладко на дъното на един рафт. За вечеря трябваше да се готви отново, но продуктите бяха изчезнали.
— Радослав — повика тихо тя съпруга си в спалнята. — Трябва да отидем до магазина. Няма останала никаква храна.
— Тогава иди ти — каза той, без да вдигне поглед от вестника. — Какъв е проблемът?
Ралица го изгледа напрегнато и понижи глас:
— Проблемът е, че това продължава вече трети ден и всичко се купува с моята заплата, а никой дори не се замисля за това.
