— Мързяло ви е да се отбиете до магазина, така ли, скъпи гости? В такъв случай и на мен не ми се иска да ви гощавам — подхвърли хладно домакинята.
Ралица Соколова тъкмо беше събула работните си обувки, когато острият звън на домофона проряза вечерната тишина в апартамента. От слушалката се разнесе бодър и безгрижен глас:
— Вече сме пред блока! Отвори!
Милена Родопска. Зълвата. Жената, която никога не намираше за нужно да предупреди предварително, че ще идва. Ралица се погледна в огледалото в коридора — лицето ѝ беше посърнало от умора, косата ѝ разрошена след дългата смяна в болницата. Мечтаеше единствено да се отпусне на дивана и да не помръдва до сутринта.
— Кой е? — обади се Радослав Мартинов от кухнята, без да откъсва очи от вестника.
— Сестра ти е, с децата — отвърна Ралица и натисна бутона за отключване. — Явно са решили да ни изненадат.
Мъжът ѝ само се подсмихна и прелисти страницата. За него подобни визити бяха нещо напълно обичайно — роднините се появяваха ненадейно, а грижите по настаняването и храната по подразбиране се стоварваха върху съпругата му.
След няколко минути на вратата се почука. Ралица отвори и срещу нея застана Милена с двете си деца — десетгодишния Теодор Велизаров и осемгодишната Зорница Филипова. В ръката си зълвата държеше единствено спортна чанта, очевидно натъпкана с дрехи.
— Здрасти! — влезе тя, докато сваляше лекото си яке. — Във влака беше задушно, едва издържахме пътя.
Децата стояха мълчаливо зад майка си и оглеждаха жилището. Зорница прозяваше се и търкаше сънено очи с юмруче.
— Заповядайте — отмести се Ралица. — А къде са останалите ви неща? Куфарите?
— Това е всичко — махна с ръка Милена. — За няколко дни сме. А и на гарата цените са безумни! Нямахме време да пазаруваме, влакът тръгваше.
Ралица кимна, но вътрешно я прониза неприятно усещане. „Няколко дни“ без никакви провизии означаваше, че ще трябва да разчита на това, което вече има в хладилника. А тя планираше да пазарува чак през уикенда.
Радослав излезе от кухнята и прегърна сестра си.
— Как мина пътуването? Всичко наред ли е?
— Добре сме — усмихна се Милена. — Само че децата са изморени. И гладни.
— Ще приготвя нещо — отвърна по навик Ралица. — Настанявайте се.
Тя ги въведе в хола, прибра набързо разхвърляните вестници и възглавници от дивана. Радослав пусна телевизора за племенниците си и скоро отново се оттегли в кухнята, но този път с вестника под мишница.
— Няма проблем да спим тук, нали? — попита Милена, настанявайки се удобно в креслото. — Диванът изглежда достатъчно широк.
— Разбира се — отвърна Ралица. — Ще донеса спално бельо.
В хладилника имаше порция пилешко, предвидено за вечерята на следващия ден, малко зеленчуци и ориз. Тя извади тигана и започна да готви. Навън се стъмваше, а умората тежеше върху раменете ѝ така силно, че едва удържаше ножа стабилно.
— Лельо, какво ще ядем? — надникна в кухнята Теодор.
— След малко ще е готово — усмихна му се тя насила. — Само почакай още малко.
Половин час по-късно на масата бяха подредени чинии с печено пиле, ориз и салата от домати. Милена седна с вид на изтощен пътник, който очаква специално отношение.
— Колко апетитно ухае! — възкликна тя, сипвайки си щедра порция. — Мислех, че тази вечер ще останем гладни.
Децата се настаниха мълчаливо до нея, а Ралица ги наблюдаваше, усещайки как напрежението в гърдите ѝ бавно се надига.
