Кирил Витошки въздъхна тежко и я погледна право в очите.
– Спомняш ли си в какво ме обвиниха? – попита тихо той.
Камелия Велизарова тъкмо беше приспала малката Цветелина Тодорова. След като остави бебето в креватчето, излезе при него в хола.
– Няма как да забравя – отвърна тя напрегнато. – Обвиниха те, че си част от престъпна схема. Че сте подвеждали възрастни хора и сте ги лишавали от домовете им. Как да не повярвам, Кирил?
– И ти прие това за истина? – гласът му потрепери. – Без да чуеш мен? Аз самият не подозирах в какво съм въвлечен. Разбрах едва по-късно, че са ме използвали. Но тогава ти вече беше решила, че съм виновен. Разследването приключи, истината излезе наяве и ме освободиха. – Той извади сгънат документ. – Ето решението. Черно на бяло пише, че нямам вина.
Камелия взе листа, но съмнението още личеше в очите ѝ.
– А чантата с парите? Видях я с очите си. Толкова пари… това не изглеждаше почтено.
– Именно защото не беше моя – отвърна той спокойно. – Работех в агенция за недвижими имоти, имах много сделки. Един колега ме помоли да оставя неговата чанта в колата ми, защото бързаше. Дори не знаех какво има вътре. Камелия, никога не съм мамил никого. Наистина ли мислиш, че бих могъл?
Преди тя да отговори, Росица Балканска надникна от кухнята:
– Ще обсъждате ли това до полунощ? Време е за вечеря. Мъжът ти се прибра след тежък период, а ти го разпитваш като следовател. Погледни го – обича те. Понякога точно честните хора попадат в най-заплетените истории. Ох, деца, без мен за никъде сте!
Няколко дни по-късно Росица се върна на село сияеща от радост.
– Валентине, имаме внучка! Цветелина се казва – похвали се тя на съпруга си Валентин Радославов.
– Внучка? Как така? А Камелия добре ли е? – смая се той.
– Имаше малко изпитания, но всичко вече е наред. Детето е прекрасно, а зетят ни – свестен човек. Двамата вече са сключили брак, макар и без шум. Сватба обаче ще има – тук, на чист въздух. Ще съберем рода и приятелите.
– Значи ще редим маси в двора – усмихна се Валентин.
– Точно така. Ти се погрижи за пейките и навеса, а аз ще приготвя туршии и баници.
А в малката стая, притихнала в полумрака, Камелия и Кирил седяха прегърнати.
– Голям късмет извадих с такава тъща – прошепна той с усмивка. – С нея човек няма как да пропадне. Цял живот ще ѝ бъда признателен.
Той понечи да добави още нещо, но от креватчето се чу тихият плач на Цветелина.
Каквото и да бяха преживели, съдбата ги бе събрала отново – и този път бяха решени да останат заедно.
