Не се поколеба дълго. Росица Балканска реши да не предупреждава никого и изненадващо да се изтърси при дъщеря си. Нещо я глождеше отвътре – майчинският ѝ усет не я лъжеше, че Камелия Велизарова премълчава нещо съществено.
Камелия беше меко сърце, от онези хора, които по-скоро ще преглътнат обидата, отколкото да вдигнат шум. Ами ако някой се е възползвал от добротата ѝ? Ако е попаднала в беда и се срамува да признае? Коя, ако не майката, ще застане до нея в такъв момент?
Самата Росица навремето не беше от кротките. Още като момиче имаше буен нрав и остър език – никой не смееше да ѝ се опълчи. И момичета, и момчета странеха от нея, защото знаеха, че не прощава лесно. Само Валентин Радославов успя да укроти характера ѝ – не със сила, а с търпение и нежност.
Камелия приличаше повече на баща си – тиха, сдържана, вместо да се кара, просто се отдръпваше и сякаш изтриваше човека от живота си. Такива хора са прекалено добри и прекалено горди едновременно, а това рядко им носи лек живот.
На Валентин и на съседките Росица обяви, че дъщеря ѝ я вика да обсъдят подробностите около сватбата. Събра набързо багаж, напълни една чанта с домашни неща – буркан кисели краставички, малиново сладко, че Камелия отдавна не беше вкусвала от тях – и тръгна. Сърцето ѝ подсказваше, че нещо не е наред, че зад отлаганията и уклончивите думи се крие истина, която още не ѝ е казана.
Още на следващия ден телефонът звънна.
– Ма-а-амо! Имам си момиченце! Представяш ли си? Родих! Всичко мина добре, слава Богу, че дойде. Болките бяха страшни, щях да припадна… Ако не беше ти… – гласът на Камелия преливаше от вълнение и умора.
– Недей да ми замазваш очите, Камелия – опита се да звучи строго Росица, макар че гърдите ѝ се изпълниха с трепет. Значи имат внучка! – А къде е бащата? Нали щеше да има сватба? Да не би детето ни да расте без татко? От кога стана модерно жените сами да градят семейство?
– Мамо, очичките ѝ са светлосини, съвсем като твоите! Казват, че ако са светли, ще си останат такива… После ще ти разкажа всичко, става ли? – прошепна Камелия, и в гласа ѝ имаше нещо крехко, което стопи гнева на Росица.
– Добре, ще говорим после. Кажи ми сега какво да приготвя за изписването – смекчи тона си тя.
– Всичко съм подготвила. В гардероба, на горния рафт, има отделен пакет – изгладих дрешките, подредила съм ги…
Росица слушаше внимателно, отговаряше кратко, а мислите ѝ препускаха – радост и тревога се бореха в нея, докато се питаше каква истина още не е чула от дъщеря си.
