Лицето ѝ изгуби цвят. Устните ѝ се разтвориха, ала звук не последва.
— И двамата сте освободени от длъжност — прибрах документите в папката. — Дисциплинарно. Без обезщетения. Разполагате с един час да вземете личните си вещи, придружени от охрана.
Преслав пристъпи към мен. Чертите му се изкривиха от ярост.
— Нарочно ли го направи? — гласът му бе приглушен, но пропит със злоба. — Шест месеца мълчиш, търпиш, правиш се на наивна… само за да ни удариш сега?
Погледнах го право в очите.
— Да. Именно за това. Вчера ме нарече товар. Майка ти ме заля със супа и ме изгони от собствения ми апартамент. А днес научавате, че през цялото време сте живели в дома на жената, която унижавахте.
— Зорница, миличка… — Виолета внезапно смени тона, гласът ѝ омекна, зазвънтя престорена тъга. — Ние сме семейство, нали? Вчера бях изнервена, преуморена… изпуснах се. Прости ми.
— Семейство? — повторих бавно, сякаш думата беше непозната. — Наричахте ме безродница. Убеждавахте ме, че съм никоя. Настоявахте да прехвърля жилището си на Преслав. И сега изведнъж сме семейство?
Тя се разплака, вкопчи се в ръкава на сина си. Той обаче стоеше неподвижно, като вкаменен.
— Охрана, изпратете ги — наредих спокойно.
Служителите се отдръпнаха, образувайки коридор. Преслав и Виолета преминаха през редицата от хора — същите, пред които доскоро се перчеха, раздаваха заповеди и сипеха обиди.
Останах до входа на склада. Стоян Огнянов се приближи.
— Как продължаваме, Зорница Валентинова?
Поех дълбоко въздух.
— Започваме пълна проверка на всички отдели. Ще извадим наяве всеки, който посяга към чуждото. Комбинатът е създаден честно и няма да позволя да бъде съсипан.
Той кимна кратко и се оттегли.
Обърнах се към останалите.
— Благодаря ви, че сте тук. Няма да държа речи. Ще кажа само едно: който работи почтено, ще получи заплащане, сигурност и уважение. Който краде — ще си тръгне незабавно. Имате ли въпроси?
Настъпи тишина. После един от хамалите започна да ръкопляска. Към него се присъедини втори. След минута целият склад ехтеше от аплодисменти.
Не се усмихнах. Само кимнах и се отправих към колата си.
Вечерта се прибрах. Пред входната врата ме чакаха два куфара — бях помолила приятел да събере нещата му. Ризите, които гладех. Обувките, които подреждах старателно в антрето. Всичко, което Преслав смяташе за свое.
Ключарят приключваше точно когато се качвах по стълбите.
— Готово е — подаде ми новия комплект. — Старите ключове вече не стават.
Платих му и той си тръгна. Вкарах куфарите вътре и ги оставих до вратата. По-късно ще ги занеса… някъде. Няма значение къде.
Седнах на дивана — същия, който избрах преди три години, убедена, че с Преслав можем да градим бъдеще.
Тишината беше плътна. Никой не тряскаше врати. Никой не мърмореше, че вечерята не струва. Никой не ме обвиняваше, че съм бреме.
Телефонът завибрира. Дванадесет пропуснати от Преслав. Блокирах номера, без да чета съобщенията. След миг се появи обаждане от Виолета. И нейния номер добавих в черния списък.
На масата лежеше папката с копията на заповедите за уволнение, докладите от проверките, протоколите. Всичко изрядно, по закон. Стоян беше свършил работата безупречно.
Отворих прозореца. Отдолу се носеше шумът на трафика, нечий смях, музика от близкото кафене. Обикновена вечер за всички останали.
За мен — първата истинска. Първата, в която не играя роля, не стискам зъби и не чакам удобния момент да си върна гласа.
