Без да бързам, оставих салфетката на масата. Супата продължаваше да се стича по пода и да попива в блузата ми, но не пророних нито дума.
Посегнах към ключовете за автомобила – служебния, който Преслав толкова обичаше да представя като „подарък от ръководството“.
— Добре — изрекох спокойно.
Обърнах се и излязох. Виолета Симеонова подвикна след мен нещо за нахалството ми, ала гласът ѝ остана зад вратата.
Щом седнах зад волана, извадих телефона. Пръстите ми потреперваха — не от сълзи, а от ярост. Набрах Стоян Огнянов.
— Слушам, госпожо Валентинова — отговори веднага.
— Утре в осем — събираш всички в склада. Без изключения — произнесох тихо, но твърдо. — Подготви и заповедите за освобождаване. Преслав Симеонов и Виолета Симеонова. Дисциплинарно. Професионална непригодност, злоупотреби, фалшифициране на документи.
Настъпи кратка пауза.
— Разбрах. Ще бъде изпълнено.
Оставих телефона върху коленете си и се погледнах в огледалото. Мокра блуза, зачервена кожа по шията от врялата супа, разрошена коса.
Утре щяха да научат коя съм. И каква цена има унижението.
На сутринта избрах тъмен костюм, прибрах косата си стегнато назад и сложих сдържан грим. В отражението на витрината срещу дома ми видях непозната — не пренебрегваната снаха, а собственичката на комбинат „Уют-Декор“.
Пристигнах в предприятието към седем и половина. Пред склада вече се събираха работници — Стоян беше обявил извънредно съвещание и всички се чудеха каква е причината.
Преслав стоеше встрани и разговаряше с един от товарачите. До него Виолета Симеонова оправяше яката му и сияеше. Изглеждаха доволни, почти празнично настроени. Вероятно очакваха похвала.
Слязох от колата. До мен застанаха двама охранители и адвокатът на фирмата.
Преслав ме забеляза пръв. Усмивката му угасна.
— Зори? — направи крачка към мен, но охранителят го спря. — Какво правиш тук? Това е производствена зона, външни лица нямат достъп.
Приближих се. Хората сами се отдръпваха, за да ми направят път.
— Добро утро — спрях на няколко метра от него. — Преслав Симеонов, Виолета Симеонова, моля, елате с мен.
Виолета пристъпи напред, лицето ѝ се изкриви от възмущение.
— Коя си ти, че ще ни разпореждаш? Махай се, преди да повикам охраната!
— Няма нужда — отвърнах и се обърнах към всички. — Аз съм Зорница Валентинова, собственик на този комбинат. Наследих го преди шест месеца и през това време работих инкогнито, за да установя кой източва фирмата.
Сред събралите се премина шум, шепот, недоверчиви погледи. Преслав отстъпи назад.
— Това е някаква нелепа шега — опита да се засмее, но гласът му издаваше напрежение. — Зори, стига. Ти работиш в ателието.
— Никога не съм била шивачка — извадих папка с документи. — По образование съм икономист. Специализирала съм в Германия. А последните месеци наблюдавах как надуваш цените на доставките и прибираш разликата чрез подставена фирма.
Настъпи такава тишина, че се чуваше как вятърът разклаща ламарината на склада.
— Преслав Симеонов — прочетох ясно, за да чуят всички. — В рамките на четири месеца е завишавал стойността на фурнитурата и е присвоявал разликата. Нанесените щети са в размер, достатъчен за образуване на наказателно производство.
— Лъжа! — извика Виолета и се хвърли към мен, но охранителят я задържа. — Синът ми е честен човек!
— Виолета Симеонова, отговорник склад — продължих спокойно. — Подписвала сте фиктивни приемо-предавателни протоколи, прикривали сте липси и сте получавали комисионни от доставчици. Всички доказателства са при мен. Всички подписи — ваши.
