— Супата е пресолена — Виолета Симеонова дори не я опита. Само я подуши, изкриви устни и отблъсна чинията. — Преславе, мамо, недей да ядеш от това. Ще си докараш стомашни проблеми.
Стоях до котлона с черпака в ръка. Бях започнала да готвя още сутринта — отпенвах внимателно, следях минутите, подправях премерено. Всичко беше направено както трябва.
— Мамо, става си — измърмори Преслав Симеонов от масата, без да откъсва поглед от телефона.
— „Става си“ ли? — тя рязко се изправи, пристъпи към тенджерата и надникна вътре. — Това наричаш нормално? Зорница, ти изобщо можеш ли да готвиш, или единственото, което умееш, е да харчиш парите на сина ми?
Шест месеца. Точно толкова търпя. От деня, в който реших да остана в сянка — да разбера кой от комбината източва средства, кой отбива номера и кой прикрива злоупотребите. Мебелната компания на баща ми премина в мои ръце след смъртта му и аз си обещах, че ще я запазя. За да го направя, трябваше да стана незабележима. Безгласна. Обикновена домакиня без биография.
Истината за мен знае единствено старият управител Стоян Огнянов. За всички останали Зорница Валентинова е бивша шивачка, омъжила се за Преслав и удобно настанила се на негов гръб.
А Преслав работи именно в моята фабрика. В отдел „Снабдяване“. И няма представа чия собственост обслужва.
— Седни вече, мамо — махна той към стола, все така втренчен в екрана. — Ще ядем каквото има.
Виолета Симеонова се настани, но демонстративно избута чинията си.
— Цял ден съм на крак в склада — контролирам товарачите, подписвам документи, следя доставки — а вечер ме чакат такива гозби — посочи тя към тенджерата с лъжицата. — Зорница, не мислиш ли, че е време да започнеш работа? В цеха на „Уют-Декор“ все търсят чистачки.
Седнах срещу нея и поставих дланите си върху масата, за да не свия пръсти в юмруци.
— Няма да постъпя във фабриката.
— Нямало? — тя се подсмихна хладно. — От кога ти решаваш? Преслав се трепе от работа, началството го цени, обещали са му повишение. Самата собственичка била впечатлена от отчетите му, представяш ли си? А ти си стоиш вкъщи и висиш на врата му.
Отчетите. Видях ги снощи. Грешка след грешка, несъответстващи числа, фиктивни фактури. Завишени цени на обков, разликата поделена с доставчик. Проверих два пъти. Доказателствата са повече от достатъчни.
— Мама е права, Зори — най-сетне той вдигна очи. — Можеш поне да допринасяш с нещо. Апартаментът е твой, да, но това не значи, че ще живееш за моя сметка.
Моят апартамент. Интересно как преди три месеца пред гости го представяше като свое ергенско жилище.
— Като заговорихме за апартамента — наведе се напред Виолета Симеонова, — най-добре го прехвърли на Преслав. За всеки случай. Да не би утре да изчезнеш и всичко да пропадне.
Погледнах я право в очите.
— Няма.
Настъпи плътна тишина. Дори Преслав остави телефона.
— Как така няма? — не повярва тя.
— Казах не. Жилището остава на мое име.
Лицето ѝ пламна. Тя грабна чинията, която току-що бях поставила пред сина ѝ, и с рязко движение изсипа съдържанието върху мен.
Парещо. Болезнено. Бульонът се стичаше по бузите ми, зелето се лепна по раменете, парчета морков се плъзнаха по яката.
— Ти тук си никоя! — крещеше тя, размахвайки ръце. — Никоя, чу ли? Безродница! Още утре да се махнеш от дома на сина ми!
Преслав се облегна назад и се подсмихна.
— Зори, честно казано, мама е права. Само ни тежиш. Може би наистина е време да си тръгнеш.
Изправих се. Посегнах към салфетките и внимателно избърсах лицето си — бавно, без излишни движения.
