По пода до масата личаха мокри следи, а на плота стоеше чаша с изстинал чай, недопита. Якето и обувките бяха захвърлени небрежно, сякаш някой се е прибрал премръзнал и без сили.
Виолета прекрачи прага от верандата и надникна в стаята. Картината ѝ стана ясна за миг – дъждът явно я беше сварил по пътя, стоплила се е с чай и е заспала от изтощение. Жанета лежеше свита на кълбо върху дивана, увита до брадичката с плед.
— Мамо… колко се радвам, че си тук! — измърмори тя сънено, щом отвори очи. — Представяш ли си, колата на Светослав отказала край гарата и аз трябваше да мина пеша през гората, точно когато заваля. Промокнах до кости. После той дойде, направи ми горещ чай и отиде до аптеката да ми вземе нещо за гърлото. Толкова е внимателен… Харесва ли ти Светослав?
Жанета още не беше напълно разбудена — бузите ѝ поруменели от топлината, светлата ѝ коса разпиляна по възглавницата, чипото носле едва подаващо се изпод одеялото. Седеше, загърната в пледа, върху зеления диван — същия, който Виолета и Велизар Маришки купиха миналата година, след като старият кафяв окончателно се разпадна след дълга вярна служба.
И точно тогава споменът я връхлетя.
„Аз вече съм виждала това…“
Онова необяснимо преживяване отпреди години — странният ден, шумовете в празната къща, тихото поскърцване на дивана… и русокосото момиче, задряма̀ло в стаята. Момиче, което сънено я бе нарекло „мамо“. Тогава Виолета дълго се чудеше коя е непознатата и защо я е сънувала толкова ясно.
Сега разбираше. За миг ѝ е било позволено да надникне напред във времето. Беше видяла собствената си дъщеря.
Опита се навремето да разкаже на Велизар, но той само се разсмя добродушно:
— Ах, Вили, любов моя, ти си същата — най-красивата жена наоколо и все така с богато въображение, както преди седемнайсет години!
Тя не настоя. Знаеше, че едва ли ще повярва. Но в сърцето си вече нямаше съмнение — онова видение беше Жанета.
И диванът тогава беше зелен.
Зелен.
Явно чудесата съществуват. Просто не всеки има шанса да ги разпознае, когато му се случат.
