Съмнението обаче не ѝ даваше мира. Виолета Радославова отново надникна в хола — и действително, диванът беше кафявият им стар модел. А тя бе убедена, че непознатото момиче лежеше върху зелен. Колкото повече мислеше, толкова по-нелогично ѝ се струваше всичко.
Не посмя да остане сама в къщата и още същия ден се прибра в града с влака. Страхът ѝ се струваше детински, но беше истински. В петък вечерта Велизар Маришки пристигна, а до този момент Виолета вече бе поуспокоила въображението си. Двамата прекараха чудесен уикенд далеч от шума — само те, тишината и пролетният въздух. Малко след това тя разбра, че носи дете.
С времето странната случка избледня. Споменът се разми като сън, който на сутринта не можеш да възстановиш докрай. Понякога Виолета дори се убеждаваше, че всичко е било плод на преумора и напрежение.
Дъщеря им, Жанета Соколова, растеше неусетно. Тръгна на училище с панделки в плитките, а сякаш вчера прохождаше. Ето че стана на десет — първият ѝ малък юбилей. Годините отлитаха бързо, като ято птици, които не можеш да задържиш.
— Мамо, нека отпразнувам шестнайсетия си рожден ден на вилата! Вече е топло, пролет е — предложи един ден Жанета. — Ще поканя приятелите оттам, ще запалим огън, ще дойде и Светослав Странджански. Може ли?
Виолета я изгледа с умиление. Колко пораснала беше станала — разумна, старателна, без никакви тревоги около нея.
— А как смяташ да отидеш? Предстоят ти изпити, а баща ти ще пристигне чак в петък вечерта направо от командировка. Нима искаш сама да подготвяш всичко? — попита тя.
— Ще пътувам с влака. Светослав ще ме вземе от гарата — вече е на осемнайсет, има книжка, баща му му дава колата. До вилата е съвсем близо. После и вие с тате ще дойдете, нали? — обясни момичето уверено.
— Добре, познаваме Светослав и родителите му от години. Нямам нищо против, — съгласи се Виолета, доволна от самостоятелността на дъщеря си.
В петък след работа тя също потегли към вилата. Жанета вече трябваше да е там, но не се беше обадила — вероятно се беше разговорила със Светослав. След краткия дъжд слънцето отново грееше, тревата блестеше свежа и зелена — пролетта беше в разцвета си.
Когато пристигна, Виолета забеляза, че входната врата стои открехната, а под навеса се виждаха разхвърляни обувки и раница, сякаш някой бе влязъл набързо вътре.
