Виолета Радославова се стъписа, когато установи, че вратата на вилата е отключена. Пристъпи вътре и още от прага ѝ направи впечатление, че нещо не е както трябва – по верандата бяха нахвърляни дрехи, с обърнати навътре ръкави, сякаш някой ги е съблякъл набързо. На масата се мъдреха мръсни чаши, а в една чиния бяха засъхнали остатъци от храна.
Неприятно усещане я полази. В това семейство никога не се оставяше безпорядък – нито разпилени вещи, нито неизчистени съдове. А и кой изобщо би могъл да бъде тук? Свекърва ѝ и свекър ѝ възнамеряваха да дойдат чак след седмица, а съпругът ѝ Велизар Маришки трябваше да се прибере от командировка едва утре.
Планът им беше да пристигнат заедно през уикенда, след неговото завръщане. Но на Виолета неочаквано ѝ дадоха няколко почивни дни и тя реши да използва момента – да подреди, да проветри, да внесе уют преди всички да се съберат.
Тъкмо се оглеждаше, когато от вътрешността на къщата долетяха странни шумове – сякаш някой се движеше из стаите.
Сърцето ѝ прескочи. Нещо не беше наред.
Първата ѝ мисъл беше, че някой се е настанил незаконно – може бездомник или хлапета, решили да си устроят убежище. В мазето имаше брашно, ориз, макарони, консерви, кафе и чай – човек спокойно можеше да преживее седмици. Свекърва ѝ винаги трупаше запаси „за всеки случай“. С Велизар често ѝ се подсмихваха за това, но миналата година, когато реката излезе от коритото си и мостът бе залят, останаха откъснати от света цели две седмици.
Тогава си спомниха за нейната предвидливост с благодарност.
И внезапно друга, по-страшна мисъл проряза съзнанието на Виолета – ами ако Велизар изобщо не е в командировка?
Ако е дошъл тук с някоя непозната, а тя – наивната – се е появила да чисти и подрежда?
Представи си как той с ТАЗИ жена седи вътре, притихнал, и чака удобен момент да се измъкнат незабелязано.
От тази фантазия я побиха тръпки, но веднага я обзе срам. Какви глупости си въобразява? Женени са едва от две години и Велизар никога не ѝ е давал повод за подобни съмнения. Събра кураж, отвори широко вратата към стаята и реши – каквото ще да става.
И застина на място.
На дивана, завита с одеяло, спеше дълбоко млада девойка – почти дете. Руса коса се разпиляваше по възглавницата, а лицето ѝ беше нежно, с леко чипо носле. Непознатата леко се размърда насън и се зави още по-плътно, сякаш ѝ беше студено.
