Отсреща настъпи кратка пауза, после гласът се изсипа панически:
— Хората връщат „Орехов рай“! Оплакват се — кисел бил, разтича се още в кутията!
Разбърках бавно сладкото и отвърнах спокойно:
— Момичета, вече не работя там. Обърнете се към новото ръководство.
Не мина и час, когато телефонът отново иззвъня. Този път беше Любомир Рилски — старият снабдител, когото Явор Радославов явно още не бе успял да освободи.
— Силвия, положението е страшно. Явор беснее, тропа, крещи. Пет тона продукция са върнати от веригите. „Пятерочка“ ни удари неустойка от три милиона лева. Тортите мухлясват още на втория ден по щандовете!
— А технолозите какво казват? — попитах, без да спирам да бъркам.
— Какви технолози? Студентки, взети на стаж. Гледат твоите технологични карти и повтарят: „Спазили сме всичко по рецепта! Проблемът е в агара!“ Явор вече три пъти смени доставчика. Купи най-скъпия — италиански. И пак става на вода!
Усмихнах се. Италианският агар е още по-капризен от немския — иска дестилирана вода, не нашата варовита чешмяна смес.
— Предай му поздрави — казах тихо. — И нека пробва с палмово масло. То поне не се плаши от твърда вода.
Любомир въздъхна.
— Иска среща. Готов е да ти плати консултация.
— Кажи му, че съм пенсионерка. Имам рози за гледане.
Седмица по-късно Явор се появи лично на вилата. Лъскавото му БМВ заседна в калта на черния път и той извървя последните метри пеша, в изцапаните си италиански обувки, ругаейки под нос.
Седях на верандата, завита с одеяло, с чаша билков чай в ръка.
— Трябва да поговорим — отсече той, без поздрав.
— Добър ден, Явор. Ще пиеш ли чай или направо минаваме към обвиненията?
Той се стовари на плетения стол.
— Какво направи с рецептите?
— Нищо. Нали сам ги заключи в сейфа? Провери ги лично.
— Следваме ги грам по грам! Температури, времена — всичко съвпада! И пак се разтича. Не държи форма. А вкусът… има някакъв метален оттенък!
— Може би проблемът не е в листовете, а в ръцете — отвърнах. — Или в кармата.
— Стига подигравки! — удари с юмрук по масата. — Прегледах записите от камерите. Миналата година се вижда как вадиш бурканче от джоба и сипваш прах в казана. Какво е това? Някаква химия?
— Това, Явор, се нарича майсторство. Не се преподава в маркетингови курсове и не се заключва в сейф.
Той извади чекова книжка.
— Кажи цена. Един милион? Два?
— Формулата не се продава.
— Пет милиона! Това е лудост! Ти си майка на Ванеса Лъвова! Потапяш семейния бизнес! Затънали сме в дългове. Ако до седмица не оправим качеството, веригите ще ни изхвърлят!
Поставих чашата на масата.
— Семейство? Ти ме уволни без колебание. Изгони ме от фабриката, която създадох. Нарече труда ми „нафталин“. А сега говориш за роднинство?
— Това беше бизнес, нищо лично!
— Е, и моето решение е бизнес. Нищо лично. Не продавам тайните си на конкуренти.
— Конкуренти? — изсмя се истерично. — Ти? Пенсионерка на вилата?
— Ще видиш.
Той си тръгна с празни ръце, сипейки заплахи за съд, прокуратура и „саботаж“. Затворих портата и се върнах при тенджерата.
На следващия ден слязох в Русе. Влязох в банката с ясна цел. Обезщетението от „трите заплати“ плюс спестяванията ми се оказаха напълно достатъчни за наем на малко помещение в спалния квартал — бивша пекарна с стара, но все още работеща пещ.
