— Силвия Странджанска, опитайте се да погледнете реално на нещата. Времената вече са други, пазарът играе по нови правила. На клиентите не им трябват вашите „стандарти“ и „истинско масло“. Те искат лъскава кутия, дълъг срок на годност и ниска цена. Палмова мазнина, стабилизатори, овкусители — там е печалбата днес. А вие… вие сте останали някъде в миналия век.
Явор Радославов, моят зет, беше застанал до огромния прозорец в кабинета ми и оглеждаше двора на фабриката. Същата онази „Сластена“, която изградих от нищото през бурните деветдесет години. Започнахме с мъничко помещение в мазе, където с покойния ми съпруг месехме тестото на ръка. После наехме столова. След това изтеглихме първия заем, за да купим италианска производствена линия.
Преди пет години останах вдовица — инфаркт го отнесе внезапно. Оттогава аз държах кормилото сама. Дъщеря ми Ванеса Лъвова никога не прояви интерес към производството. Тя е „артистична натура“ — снима, пътува, живее от проект на проект. Но съпругът ѝ бързо надуши къде се крият сериозните приходи.
Преди четири години се появи при мен с пламък в очите.
— Силвия Странджанска, дайте ми възможност! Учил съм в Лондон — маркетинг! — курсът беше три месеца, но звучеше внушително. — Ще изведа „Сластена“ на ново ниво. Ще направим нов бранд, ще влезем в големите вериги!
Глупачка бях — разтопих се. Реших, че е време някой по-млад да поеме щафетата. Кръвното ми играеше, вечер краката ми пулсираха от умора. Казах си: нека младите водят.
Назначих го за търговски директор и му дадох пълна свобода. И той започна да „реформира“.
Най-напред изчезнаха емблематичните ни торти — „Птиче мляко“ с агар-агар. „Неизгодни са, бавен процес, скъпи съставки“, отсече той. На тяхно място се появиха някакви „Въздушни десерти“ с химичен вкус, които издържаха шест месеца без хладилник.
След това освободи старите майстори. Донка Александрова, която по мириса разбираше кога блатът е готов. Тодор Пиринки — механикът, способен със затворени очи да разглоби и сглоби пещите. „Оптимизация на персонала“, заяви Явор. „Назначихме работници отвън — по-евтини са и не спорят.“
Стисках зъби. Опитвах се да възразя.
— Явор, вкусът изчезва! Това вече не е „Сластена“, а безвкусна маса!
— Но оборотът расте! — размахваше пред лицето ми графики. — Вижте показателите! Печалбата е нагоре с трийсет процента!
Ванеса застана до него.
— Мамо, Явор мисли за семейството. Строим къща, трябват ни средства. Не му пречи. По-добре си почини, отиди на санаториум.
И ето че днес всичко стигна до развръзката.
Явор се обърна към мен. В скъпия си костюм, с безупречно оформена прическа, изглеждаше като човек, свикнал да командва.
— Накратко, Силвия Странджанска. С Ванеса обсъдихме ситуацията. Съветът на директорите — той, дъщеря ми и неговият приятел адвокат — взе решение. Длъжността ви „главен технолог“ се закрива. Оттук нататък ще ползваме външни рецептури. Предвидено е обезщетение в размер на три заплати. И почетна грамота.
Плъзна по бюрото листа със заповедта за освобождаване.
Втренчих се в хартията. Трийсет години труд. Безсънни нощи. Чували с брашно, които съм влачила сама. И накрая — „почетна грамота“.
— А рецептите? — попитах тихо. — Моите авторски рецепти? „Вечерен Русе“, „Орехов рай“, „Вишнева градина“?
Явор се подсмихна студено.
— Те не са ваши, Силвия Странджанска. Създадени са по време на работа, с оборудването на фирмата. Това е интелектуална собственост на ООД „Сласт
