След разговора Виолета Мартинова продължи да негодува и накрая троснато добави, че следващия път добре ще прецени дали изобщо да ги покани. Думите ѝ още кънтяха в слушалката, когато Лъчезар затвори.
Камелия Каменар, дочула всичко, пребледня.
— Какво толкова я засегна? — попита объркано тя.
— Предполагам сумата. Може би двайсет хиляди лева ѝ се струват недостатъчни — отвърна той тихо.
— Недостатъчни? Тя е очаквала повече?
— Хората винаги се надяват на повече… — изрече Лъчезар с горчивина.
Камелия замълча. Ако изискванията на свекърва ѝ бяха толкова високи, може би изобщо не е трябвало да присъстват на празника.
Оттогава Виолета се отдръпна — не звънеше и не отговаряше. А у дома нищо не се подобряваше. Средствата все не достигаха, а малката Цветелина Овчар мечтаеше ту за кино, ту за пързалка.
Един следобед Камелия се пречупи. Седеше над списъка за покупки и сълзите ѝ капеха върху листа. Хлипът ѝ не остана скрит от седемгодишната ѝ дъщеря.
— Мамо, плачеш ли? — прошепна детето.
— Не, злато, просто съм уморена — избърса набързо очите си тя.
— Заради парите е, нали? Чух ви с татко… — момиченцето извади няколко банкноти и ги подаде. — Вземи ги. Може да стигнат.
Камелия онемя.
— Цвети, откъде имаш това?
— Съжалявам… взех ги от плика за баба. Не исках да се карате. Реших, че на нас са по-нужни. После ще ѝ ги върнем, като станем богати.
В плика всъщност се оказаха детските ѝ спестявания — триста и петдесет лева.
С тези пари Камелия купи най-необходимото и премълча случилото се. С времето гневът на Виолета утихна и отношенията им малко по малко се изгладиха.
За Камелия едно беше безспорно — спокойствието на дъщеря ѝ струваше повече от всичко. Останалото щяха да преодолеят заедно.
