— Шшт… Цвети може да ни чуе. Няма нужда детето да знае за паричните ни тревоги — прошепна Лъчезар Витошки, навеждайки се още по-близо. — Майка ми ще разбере, сигурен съм. А и на мен ми е неудобно да се излагаме. Ще дадем двайсет хиляди. После аз ще намеря начин да ги възстановя.
Камелия Каменар пое дълбоко въздух. Не ѝ се искаше да продължава спора. Знаеше, че за него е въпрос на чест да не изглеждат дребнави пред роднините, но тази щедрост можеше сериозно да разклати семейните им сметки.
На новоселския празник тя почти не се усмихваше. Докато Лъчезар се смееше с близките си и разказваше истории, мислите ѝ се въртяха единствено около неплатени фактури, кредити и разходите за Цветелина Овчар.
— Камелийче, защо си така навъсена? — приближи се Виолета Мартинова и леко я побутна с лакът.
— Нищо ми няма, просто съм малко отпаднала — отвърна тя уклончиво.
— Да не си настинала? — свекървата се отдръпна притеснено. — Пази се, ще ми трябваш скоро. Нали си дизайнер? Имам нужда от съвет. Мечтая да преобразя апартамента — нов паркет, стилни стени, качествени мебели…
И тя продължи разпалено да описва идеите си за ремонт, без да спре дори за миг. Камелия седеше до нея и кимаше разсеяно, но думите ѝ се губеха — в главата ѝ звучаха съвсем други сметки.
Още на следващата сутрин напрежението избухна отново.
— Трябва да помислим за допълнителна работа — предложи тя. — Аз мога да започна в някой пункт за доставки, а ти вечер да караш такси.
— Недей да изпадаш в паника! — сряза я Лъчезар. — Ще се оправим.
Вечерта обаче ситуацията се влоши. Тъкмо се готвеха за сън, когато телефонът му иззвъня. Беше майка му.
— Чудесен подарък, няма що! Току-що отворих плика ви. Подигравате ли се? По-добре изобщо да не бяхте идвали, отколкото да се излагате така! — кресна Виолета Мартинова.
— Мамо, моля те, знаеш как сме финансово… — започна да се оправдава той.
— Знам, именно затова казвам — не трябваше да идвате! — отсече тя гневно, а в гласа ѝ се усещаше обида, която тепърва щеше да има последствия.
