Камелия беше отклонила предложението спокойно, макар вътрешно да се свиваше. Мисълта да вземе пари от свекърва си я притесняваше — знаеше отлично, че при удобен случай Виолета Мартинова щеше да ѝ припомня „услугата“.
— Както решите — бе отвърнала по-възрастната жена. — Аз само предложих. Дано поне имате възможност Цветелина Овчар да не доизносва стари дрехи. За една зима детето порасна, а цените, сами виждате, летят нагоре…
— Ще се справим, не се тревожете — тихо беше казала Камелия, без да среща погледа ѝ.
Истината обаче беше далеч по-различна. Никакви спестявания не ги чакаха в банка. Живееха от заплата до заплата, стискайки палци до лятото Лъчезар да получи увеличение и тогава да успеят да подготвят дъщеря си за новата учебна година. Засега Камелия прекарваше вечерите си в разглеждане на сайтове за запазени детски дрехи втора употреба, сравняваше цени и изчисляваше всяка стотинка.
Месеците се нижеха, но облекчение не идваше. И точно тогава Виолета Мартинова реши да направи новоселие — беше продала старото си малко жилище в покрайнините и се беше нанесла в просторен двустаен апартамент в центъра.
На Камелия никак не ѝ се ходеше, ала не намираше достатъчно убедителен и учтив повод да откаже. А Лъчезар искрено се радваше на събирането с роднините, дори това да означаваше нов заем.
В петък вечерта той се прибра и още от вратата каза:
— Камелия, имаш ли плик? Взех пари за подаръка.
Тя подаде глава от кухнята, разтревожена.
— Толкова бързо? И колко мислиш да дадем?
— Двайсет хиляди лева — отвърна той, докато броеше банкнотите.
— Двайсет?! Лъчо, това е прекалено! Нали се разбрахме да не взимаш толкова много?
— А колко според теб? Да не занесем пет хиляди? — сопна се той раздразнено.
— Между пет и двайсет няма ли друга сума? После с какво ще купуваме дрехи на Цвети? Нека са поне десет. Ти сам каза, че майка ти ще прояви разбиране.
Лъчезар повдигна ръка, сякаш да я прекъсне, и се наведе към нея, за да ѝ каже нещо тихо.
