— Камелия Каменар, днес майка ми търсила ли те е? — Лъчезар Витошки надникна в кухнята, уж за да хапне нещо набързо, а всъщност искаше да поговорят за предстоящото събиране.
— Не, не ми е звъняла. Защо, да не се е случило нещо? — учудено отвърна тя.
— Писа ми по обяд. Решила е да направи новоселие и кани всички. Мислиш ли, че в събота ще отидем? Цялата рода щяла да се събере.
— Може би… Но ще трябва да измислим подарък. От какво ли има нужда сега? Сервиз, лампа? Все пак обзавежда жилището от самото начало, — каза Камелия и го изгледа въпросително.
— Попитах я направо. Отговори, че предпочита пари в брой. Искала сама да си подбере всичко по вкуса си — нито мебели, нито посуда ѝ трябвали.
— Ясно… — въздъхна тя с видимо разочарование. Семейният бюджет и без това едва стигаше, а тя се надяваше да минат с по-скромен жест. Очакванията на свекърва ѝ обаче се оказаха други.
Лъчезар веднага долови притеснението ѝ.
— Недей да се тревожиш. Ще измисля нещо, ако трябва ще взема назаем — опита се да я успокои той.
— Само да не е голяма сума, добре? После как ще я връщаме? На Цветелина Овчар ѝ трябват нови дрехи за пролетта… — Камелия не довърши, но безпокойството прозираше зад всяка дума.
— Спокойно. Мама знае в какво положение сме, ще прояви разбиране.
Виолета Мартинова наистина беше наясно с финансовите им затруднения. Преди няколко месеца фирмата, в която Лъчезар работеше от години, прекрати дейността си и почти половин година той остана без доходи. Едва преди месец успя да започне в нова компания, но заплатата засега беше далеч от предишната.
— Ако искате, мога да ви услужа с пари — беше предложила тя неотдавна.
— Благодаря ви, но няма нужда. Ще се оправим сами — меко се усмихна Камелия Каменар.
