…или да реши, че ни трябва „по-добро“ жилище, по нейния вкус?
Радослав Ковач остана безмълвен. Не възрази, не опита да се оправдае – тишината му каза повече от всякакви думи.
Точно тогава телефонът му на масата избръмча. На екрана светеше името на Красимира Огнянова. Радослав погледна дисплея, поколеба се за миг и загаси обаждането.
– Виждаш ли? – по устните на Олга Маришки премина бледа, почти тъжна усмивка. – Дори сега ѝ е важно да провери как е минал разговорът ни.
Той отново не отвърна.
Поседяха още малко. Заговориха за нищожни неща – времето, проектите в службата, дребни ежедневия. Сякаш между тях вече нямаше общо минало, а само учтива дистанция.
При раздялата Радослав направи крачка към нея, с намерение да я прегърне, но Олга се дръпна назад.
– Извинявай ме, Радослав. Наистина те обичах.
– Обичала? – повтори той глухо.
– Да – кимна тя спокойно. – Говоря за минало време.
Той остана на тротоара и гледаше как тя се отдалечава. Дъждът отново започваше – ситен, есенен, натрапчив.
Когато се прибра, Олга свали пръстена. Постави го в малка кутийка при другите спомени – дребни вещи от различни етапи на живота ѝ. Не плака. Вместо това усети необичайна лекота, сякаш беше оставила тежка раница някъде зад себе си.
Още на следващия ден Красимира Огнянова дойде лично. Без предупреждение. С букет рози и очи, зачервени от сълзи.
– Олгичка, мило дете – започна тя още от прага. – Разбрах всичко. Повярвай ми, повече няма да се меся. В нищо. Давам дума.
Олга я пусна вътре – не ѝ се искаше сцени във входа.
– Госпожо Огнянова – каза тихо тя, – благодаря за цветята. Но решението вече е взето.
– Защо? – жената, която можеше да стане нейна свекърва, но вече не беше, седна на стола и стисна чантата си. – Заради една необмислена реплика? Аз просто се тревожех…
– Не е заради думите – Олга ѝ подаде чаша вода. – А заради това, че Радослав не успя да ви постави граница. И, честно казано, няма да успее скоро.
Красимира заплака тихо, без драми.
– Той ми е единствен син… Останах сама. Страхувах се, че ще го загубя.
Олга я погледна с неочаквано съчувствие.
– Няма да го загубите. Но ако продължите по този начин, ще загубите и него, и мен. А сега… нас вече ни няма.
Жената кимна, бършейки очите си.
– Разбирам. Прости ми, Олга. Искрено.
– Прощавам ви – отвърна тя без преструвка. – И ви пожелавам и на двама ви щастие.
Изпрати я до вратата. Красимира се обърна още веднъж.
– Апартаментът си е твой, разбира се. Никога не съм… ти знаеш.
– Знам – отвърна Олга.
Вратата се затвори.
След седмица Радослав дойде да вземе вещите си. Нямаше много – не беше успял да пренесе всичко. Разговаряха учтиво, като хора, които някога са били близки, а сега се познават отдавна.
– Майка ми много тежко го преживява – каза той, докато подреждаше ризите в сака. – Казва, че сама е съсипала всичко.
– Не е само тя – отвърна Олга меко. – И двамата имаме вина. Аз – че не видях по-рано. Ти – че не успя да защитиш нас.
Той кимна.
– Може би след време… – започна несигурно.
– Не, Радослав – поклати глава тя. – Не „след време“. И двамата трябва да пораснем. Ти – да се научиш да живееш отделно от майка си. Аз – да избирам по-внимателно с кого градя бъдеще.
Той я прегърна за сбогом – кратко, предпазливо. Тя не се отдръпна.
– Бъди щастлива, Олга.
– И ти.
Вратата се затвори окончателно.
Месец по-късно Олга върна пръстена в бижутерийния магазин. С получените пари сбъдна стара мечта – замина сама за Италия. Разхождаше се из тесните улички на Флоренция, ядеше сладолед, седеше на площада с чаша вино и наблюдаваше хората.
И за първи път от много време се чувстваше напълно свободна.
Йоана Симеонова ѝ се обади от София.
– Как си там, независима жено?
– Прекрасно – засмя се Олга. – И знаеш ли, радвам се, че всичко се случи така. Преди сватбата, а не след нея.
– Е, поне това. А апартаментът?
– Моят си е – отвърна Олга. – И ще си остане мой. Както и животът ми.
След като се върна, размести мебелите – съвсем малко, за свежест. Закачи нови картини. Организира вечеря с родителите си – майка ѝ изпечe пай, баща ѝ отвори хубаво вино.
– Гордея се с теб, дъще – каза баща ѝ тихо.
– Благодаря – усмихна се тя.
Три месеца по-късно получи съобщение от Радослав.
„Майка ми си купи по-голям апартамент. Мести се. Казва, че е време да живее своя живот. Благодаря ти, Олга. Ти беше права.“
Олга прочете и се усмихна. Не отговори. Нямаше нужда.
Стоеше на балкона на своя апартамент – онзи същия, просторен, в центъра. Гледаше светлините на града и старите липи долу.
И знаеше: всичко, което има, е нейно. Извоювано, съхранено, заслужено.
И никой никога повече нямаше да я накара да се съмнява в това.
А някъде в друг квартал на София Красимира Огнянова разопаковаше кашони в новото си жилище. Радослав ѝ помагаше да пренася мебелите.
– Знаеш ли, сине – каза тя изведнъж, – Олга беше добро момиче. Силна.
Радослав кимна.
– Да, мамо. Беше.
И двамата замълчаха, осъзнавайки, че някои неща не могат да се върнат. Но животът продължава. За всеки – по свой начин.
