Тя отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но думите така и не излязоха. За първи път Красимира Огнянова изглеждаше объркана и несигурна, сякаш почвата под краката ѝ се беше разместила.
Радослав направи крачка към Олга Маришки и внимателно хвана ръката ѝ.
– Олга, прости ми – каза той тихо. – Не предполагах, че майка ми ще стигне толкова далеч. Нямам намерение да ти отнемам нищо. Апартаментът е твой. Точка.
– А тя? – погледът на Олга се плъзна към Красимира.
– Няма повече да се меси – заяви Радослав с неочаквана твърдост и се обърна към майка си. – Нали така, мамо?
Красимира кимна, но жестът беше колеблив, без убеденост.
– Разбира се… Аз просто изказвах мнение. Съвети, нищо повече.
Олга бавно измъкна ръката си от неговата.
– Имам нужда от време – произнесе спокойно. – Трябва да помисля за всичко това.
Те си тръгнаха след около половин час. На раздяла Красимира опита да я прегърне, но Олга само леко наклони глава вместо отговор. Радослав я гледаше с молба в очите, ала тя не отвърна на погледа му.
Щом вратата се затвори, Олга най-сетне си пое дълбоко въздух. Отиде в кухнята, наля си чай и седна до прозореца. Навън ръмеше ситен дъжд, а капките бавно се стичаха по стъклото. Точно като мислите ѝ – разляти, без ясни очертания.
Вечерта ѝ се обади майка ѝ.
– Олга, как си, миличка? Радослав звънна, каза, че е имало напрежение между вас.
Олга въздъхна.
– Мамо, ще ти разкажа всичко, когато се видим. Мога ли да дойда утре?
– Разбира се. Баща ти също ще е вкъщи.
На следващия ден Олга приготви малка чанта и отиде при родителите си. Апартаментът им в тихия квартал, където беше израснала, винаги ѝ действаше успокояващо. Майка ѝ я посрещна с топли погачи, а баща ѝ – с обичайната си мълчалива, но сигурна прегръдка.
По време на вечерята Олга разказа всичко. Без излишни емоции, само фактите.
Майка ѝ слушаше със стиснати устни.
– Това не е дреболия, Олга.
Баща ѝ кимна бавно.
– Добре правиш, че се замисляш. Бракът не е само чувства. Той се крепи и на доверие.
– Знам – Олга се загледа през прозореца. – А аз го обичам. Наистина.
– Любовта е важна – отвърна баща ѝ. – Но ако още в началото има недоизказаност и натиск, какво ще стане по-нататък?
Майка ѝ хвана ръката ѝ.
– Апартаментът ви го подарихме, за да си самостоятелна. Не за да се превърне в повод някой да предявява претенции.
Олга кимна.
– Разбирам ви.
Говориха дълго. Родителите ѝ не я притискаха, просто бяха до нея. А вечерта Олга излезе на балкона – същия, на който някога си представяше бъдещето. Сега то беше като в мъгла.
Два дни по-късно, когато се върна в своя апартамент, я очакваха десетки съобщения от Радослав. Обаждания, молби за среща, дълги обяснения.
Тя се съгласи да се видят в кафене – неутрално място.
Той беше дошъл по-рано и вече беше поръчал любимия ѝ чай. Изглеждаше изморен.
– Олга, съжалявам – започна веднага. – Говорих с майка ми. Сериозно. Тя обеща да не се намесва повече.
– Ти вярваш ли ѝ? – попита тя.
Радослав се поколеба.
– Казах ѝ, че ако продължи, ще… ще ограничa контактите.
Олга го погледна внимателно.
– А ти какво искаш всъщност?
– Искам да съм с теб – каза той и отново пое ръката ѝ. – Никога не съм имал претенции към жилището ти.
– А адресната регистрация? – попита тя.
– Мога да си остана регистриран при мен. Или изобщо да не пипаме нищо.
Тя замълча.
– Нека започнем отначало – добави той. – Без майчини съвети.
Олга въздъхна.
– Мислих много. Ако се оженим, искам брачен договор.
Радослав замръзна.
– Договор?
– Да. Ясни правила. Апартаментът си остава мой. Твоето – твое. Общото – общо.
Той я гледа дълго.
– Това значи ли, че не ми вярваш?
– Искам да ти вярвам – каза тихо тя. – Но след всичко преживяно трябва да се защитя.
Радослав сведе поглед.
– Майка ми ще каже, че е унизително.
– А ти какво мислиш?
След кратка пауза той прошепна:
– Съгласен съм… ако за теб е важно.
Олга усети облекчение, примесено с тъга. Съгласието дойде трудно, сякаш изтръгнато.
Те говориха още. Той обеща да постави граници пред майка си. Тя обеща да помисли.
Но когато остана сама, Олга осъзна, че нещо вече е пречупено. Доверието беше напукано и не знаеше дали може да се възстанови.
Седмица по-късно Радослав дойде с новини.
– Говорих с майка ми – каза той. – Тя е… потресена от идеята за договора. Смята, че това значи, че не вярваш в брака ни.
Олга кимна.
– А ти?
– Мисля, че ако се обичаме, един договор няма да промени нищо.
– Тогава го подпиши – каза тя просто.
Той я погледна.
– Дай ми време. Не искам майка ми да си мисли…
– Това, което мисли тя, по-важно ли е от това, което чувствам аз? – попита тихо Олга.
Той замълча.
В този момент Олга разбра, че развръзката наближава. Пред нея стоеше избор: или да приеме живот с постоянното присъствие и влияние на свекърва си, или да сложи край. А окончателният тласък щеше да дойде съвсем неочаквано – когато самата Красимира Огнянова направеше ход, който щеше да подреди всичко по местата му.
– Радослав – каза Олга спокойно, макар отвътре всичко да се свиваше, – не те карам да избираш между мен и майка си. Искам само да бъдеш зрял мъж, който сам взема решенията за живота си.
Той седеше срещу нея в любимото им кафене, където някога бяха празнували годишнина. Сега кафето пред него беше изстинало.
– Опитвам се, Олга – прошепна той. – Наистина. Но тя е сама… след баща ми разчита само на мен.
– Разбирам – кимна тя. – И не искам да я изоставяш. Но не мога да живея с усещането, че в брака ни вече има трети човек – с планове и сметки.
Радослав наведе глава.
– Договорът… не мога да го подпиша. Не защото искам апартамента ти. А защото… в едно майка ми е права. Така изглежда, сякаш не вярваме в бъдещето си.
Вътре в Олга нещо тихо се прекърши. Без шум, без драма – просто ясно щракване.
– А аз не вярвам – каза тя. – След всичко, което видях и чух.
Той вдигна очи, пълни с отчаяние.
– Олга, моля те… Нека просто се оженим. Без договори, без разговори за имоти. Обещавам ти, майка ми повече няма да…
– Няма ли? – прекъсна го тя. – А когато отново започне да „се тревожи“ и да дава съвети? Или когато решим да имаме деца и тя започне да планира живота ни вместо нас?
