Йоана Симеонова беше категорична, когато го каза – трябва да се замислиш сериозно дали точно такъв мъж искаш до себе си. Бракът не се крепи само на чувства и розови обещания, а и на доверие, честност и взаимно уважение. А когато още в началото има укрити намерения и недоизказани планове, това вече е тревожен сигнал.
Олга Маришки само кимна. Знаеше, че разговорът с Радослав Ковач е неизбежен. Не днес, не утре, но ще се случи. Нужно ѝ беше време – да подреди мислите си и да събере смелост.
Измина една седмица. Подготовката за сватбата вървеше уж нормално – оглеждаха зали, уточняваха менюто, спореха за списъка с гостите. Външно Олга беше спокойна, усмихната, както винаги. Само че вътре в нея всичко бушуваше. Тя започна да забелязва дребни, но натрапчиви детайли: ежедневните телефонни обаждания на Красимира Огнянова, как след тях Радослав става по-мълчалив, по-затворен, как в разговорите все по-често се промъкват фрази от типа „майка ми мисли“ или „майка ми ме посъветва“.
И после дойде моментът, който преля чашата.
Радослав се прибра късно една вечер. Обясни, че е бил при майка си.
– Не беше добре – каза той, събувайки обувките си. – Вдигна ѝ се кръвното.
Олга не възрази. Знаеше, че Красимира Огнянова често получава подобни „кризи“, особено когато нещо не се развива според желанията ѝ.
– И? Какво обсъдихте? – попита тя спокойно.
– Ами… нищо особено – отговори той и отклони поглед. – Просто спомена, че е по-добре да не отлагаме адресната регистрация. Да се уреди всичко навреме и както трябва.
Олга го гледа дълго, без да каже нищо.
– Радослав – заговори тихо тя, – аз чух разговора ви онази вечер. След годежа. Когато майка ти говореше за апартамента ми.
Той замръзна на място.
– Какво… какво си чула?
– Всичко – отвърна тя, стараейки се гласът ѝ да не трепери. – За това как трябва да се регистрираш при мен. И за онова нейно „после аз ще се погрижа“.
Лицето му пребледня.
– Олга, не е… не е точно така.
– Тогава как е?
Той седна тежко на дивана и закри лицето си с длани.
– Майка ми просто се притеснява. Иска да сме добре. Да има сигурност… ако нещо се случи.
– Какво да се случи? – попита Олга. – Развод? И тогава тя да има претенции към жилището ми?
– Не! – вдигна глава той рязко. – Тя просто иска да ме защити. Казва, че ти имаш апартамент, а аз – нищо.
Вътре в Олга нещо се скова от студ.
– Значи според нея аз трябва да споделя това, което родителите ми са ми подарили, а ти да не поемаш никаква отговорност?
– Не го разбираш правилно… – запъна се той. – Тя просто…
– Тя те манипулира – каза спокойно Олга. – А ти ѝ го позволяваш.
Той замълча.
– Радослав – седна срещу него тя. – Аз те обичам. Истински. Но няма да се омъжа за човек, който допуска майка му да крои планове как да ми отнеме апартамента.
– Никой не ти го отнема! – избухна той.
– Тогава ми обясни какво означаваше „после аз ще се оправя“?
Отново наведе глава.
– Не знам… Понякога говори така, а после нищо не прави.
Олга се изправи.
– Трябва ми време – каза твърдо. – Да помисля сериозно.
Той се опита да каже нещо, но тя вдигна ръка.
– Не сега. Моля те.
Онази нощ тя не заспа. Мислеше за това как си е представяла бъдещето и каква реалност се разкриваше пред нея. Питаше се дали може да се довери на Радослав и дали той някога ще намери сили да каже „не“ на майка си.
На следващия ден Красимира Огнянова се появи без предупреждение – с кутия пастички и загрижено изражение.
– Олга, миличка – започна още от прага. – Радослав ми разказа всичко. Ти си ме разбрала погрешно…
Олга я погледна хладнокръвно.
– Не, разбрах ви напълно, госпожо Огнянова.
– Аз мисля само за щастието на сина си…
– А за моето мислихте ли? – попита Олга. – Когато обсъждахте как чрез него да стигнете до апартамента ми?
Красимира Огнянова отвори уста, но думите не излязоха.
Радослав стоеше настрани, вперил поглед в пода.
В този момент Олга осъзна, че решението вече се оформя в нея. Финалът наближаваше и щеше да дойде с ход, който никой от тях не очакваше.
– Олга, как можеш да мислиш такива неща за мен? – възкликна Красимира Огнянова, като внимателно остави кутията с пастичките на масичката. Гласът ѝ беше обиден, но в очите ѝ проблесна студена пресметливост. – Аз действам единствено за ваше добро. Най-вече заради сина си.
Радослав застана до прозореца със скръстени ръце и мълчеше, избягвайки погледа на Олга.
– Аз не си въобразявам – отвърна тя, като седна срещу бъдещата си свекърва. – Чух ви ясно. Дума по дума.
– Е, майките понякога говорят на глас – размаха ръце Красимира. – Не всичко е сериозно.
– Когато се споменава регистрация, юрист и „уреждане“, това вече прилича на план – каза спокойно Олга.
Красимира се обърна към сина си, търсейки подкрепа.
– Радослав, кажи ѝ…
– Мамо, може би не е моментът… – промълви той.
– Напротив – прекъсна го Олга. – Точно сега е. Ти знаеше ли за това?
Той се поколеба.
– Споменавала е… но не съм го приемал насериозно.
– Значи трябва да разбера – каза Олга, – на чия страна си.
Красимира се изправи.
– Виждаш ли? Тя вече ни разделя.
– Ние още не сме семейство – отвърна твърдо Олга. – И не знам дали ще станем.
В стаята се възцари тежка тишина. Радослав пребледня.
– Искам само честност – добави Олга. – От самото начало.
Красимира притисна ръка към гърдите си.
– Аз просто искам да защитя сина си…
– А кой ще защити мен? – попита Олга. – От вашите намерения?
Красимира Огнянова замълча, а в това мълчание се усещаше, че следващата стъпка вече е неизбежна.
