Олга Маришки застина непосредствено зад вратата, сякаш някой бе издърпал земята под краката ѝ. Усещаше как лицето ѝ изстива, а кръвта се отдръпва от бузите ѝ. Беше излязла от стаята с единствената мисъл да повика Радослав Ковач — бяха се уговорили да излязат в кафе със семейството му и да отбележат годежа, — но тихият, уверен глас на Красимира Огнянова я закова на място.
В дневната Красимира Огнянова седеше плътно до сина си на дивана. Радослав, нейният бъдещ съпруг, държеше телефона си в ръка и гледаше екрана, но по лекото кимване беше ясно, че следи всяка дума на майка си.
– Мамо, хайде де… – отвърна той приглушено. В гласа му нямаше истинско възражение, по-скоро примирена умора. – Още не сме решили къде ще живеем.
– Именно, че не сте решили – понижи тон още повече Красимира Огнянова, но думите ѝ стигаха ясно до ушите на Олга. – Тя разполага с тристаен апартамент в центъра, напълно ремонтиран. Родителите ѝ са ѝ го подарили, когато е станала пълнолетна. А нашето жилище… сам знаеш в какво състояние е. Ако се регистрираш при нея, по-късно всичко може да се уреди по друг начин. Ще се консултирам с адвокат, имам познат. Най-важното е тя да не разбере предварително.
Олга притисна длан към устата си, за да заглуши дишането си. Сърцето ѝ блъскаше така силно, че ѝ се струваше невъзможно да не бъде чуто. Направи крачка назад и се облегна на стената. Коленете ѝ омекнаха.
Как беше възможно? Само преди ден всичко изглеждаше различно. Радослав идваше при нея с цветя, говореше ѝ за общо бъдеще, за деца, за това как двамата ще превърнат нейния дом в семейно гнездо — защото неговият едностаен апартамент в покрайнините очевидно не стигаше за семейство. Тя се радваше, че може да допринесе с нещо значимо за общия им живот. Жилището беше подарък от родителите ѝ за двадесет и петия ѝ рожден ден — просторно, светло, с високи тавани и гледка към стари липи. Олга обичаше всяка стая, всяка дребна подробност, подбрана лично от нея.
А сега… тези думи. „После аз ще се погрижа за всичко.“ Какво означаваше това? Развод? Подялба на имуществото? Или нещо още по-мрачно?
Тя се върна безшумно в антрето, направи се, че току-що е влязла, и извика нарочно по-високо:
– Радослав! Готова съм!
Той се появи с обичайната си топла усмивка, хвана я за ръката и я целуна по бузата.
– Днес си невероятно красива – каза той, а Олга насила върна усмивката.
Вътре в нея обаче всичко беше преобърнато.
В кафето вечерта премина уж нормално. Красимира Огнянова беше любезна, разпитваше Олга за работата ѝ, за подготовката за сватбата, дори похвали роклята ѝ. Радослав я държеше за ръката под масата и оживено разказваше на баща си за нов проект. Отстрани изглеждаха като идеалното семейство, на прага да се обедини още повече.
Но Олга следеше всяка интонация, всеки поглед на бъдещата си свекърва. И започна да забелязва неща, които преди ѝ убягваха: лека снизходителност, когато Красимира Огнянова споменаваше апартамента ѝ — „ами да, в центъра е удобно“, или когато говореше за професията ѝ на дизайнер — „творческо занимание, хубаво е, но най-важното е семейството“.
На връщане към дома Радослав внезапно каза:
– Мама много те харесва. Направо е очарована.
Олга го погледна внимателно.
– Наистина ли? На мен ми се стори, че е малко… резервирана.
– Не, какво говориш – засмя се той. – Просто се тревожи за мен. Иска всичко да бъде наред.
Наред. Според нейния сценарий, явно.
Същата нощ Олга дълго не можа да заспи. Радослав спеше спокойно до нея. Тя се взираше в тавана и си припомняше началото.
Запознаха се преди две години на изложба, където тя представяше свои интериорни проекти. Той дойде с приятел, заговори я, похвали работата ѝ. Последваха срещи, разходки, първи целувки. Радослав беше грижовен, внимателен, умееше да слуша. Често разказваше за майка си — как сама го е отгледала след развода, колко много е направила за него. Олга уважаваше това, дори се радваше: значи умее да цени близките си.
Но сега… сега виждаше и друга страна.
На следващата сутрин Красимира Огнянова се обади на Радослав. Разговорът беше на високоговорител, докато той приготвяше кафе.
– Сине, мислех си… Може би първо да се нанесете при мен? Има повече място, а после ще решите въпроса с апартамента.
– Мамо, говорили сме – отвърна той търпеливо. – Олга иска да останем в нейния дом. И аз също. Удобно е, в центъра.
– Както прецениш – въздъхна тя. – Аз просто се тревожа за вас. Ами ако…
Олга влезе в стаята.
– Добро утро, Красимира Огнянова – каза тя в слушалката.
– О, Олгенце, здравей – гласът моментално стана меден. – Давам съвети на Радослав…
– Благодаря за загрижеността – отговори спокойно Олга. – Ние сами ще решим къде да живеем. Това е наше общо решение.
Настъпи кратка пауза.
– Разбира се – каза накрая Красимира Огнянова. – Аз просто като майка…
– Разбирам – усмихна се Олга, макар никой да не я виждаше.
След разговора Радослав я погледна изненадано.
– Защо беше толкова рязка?
– Нямам ли право на мнение? – попита тя тихо.
Той сви рамене.
– Имаш, разбира се. Просто мама е свикнала…
– Да решава вместо теб – довърши Олга.
Радослав се намръщи.
– Олга, стига си започвала…
Тя не продължи. Не беше моментът. Трябваше ѝ време.
Вечерта я посети приятелката ѝ Йоана Симеонова, с която се познаваха още от студентските години. Олга ѝ разказа всичко — от подслушания разговор до сутрешното обаждане.
– Уау – ококори се Йоана. – Това си е чиста манипулация. Искат чрез него да се докопат до апартамента ти.
– Знам – въздъхна Олга. – Но как да го докажа? А Радослав… не е лош човек, просто я слуша безусловно.
– Типичен мамин син – каза направо Йоана. – Докато майка му е наоколо, ще играе по нейната свирка.
– Но той е на тридесет и две…
– Пълнолетен по документи – усмихна се криво Йоана. – А по поведение — дете, което се страхува да не разочарова майка си.
Олга се замисли.
– И какво да правя?
– Първо поговори с него открито. Кажи му какво си чула и виж как ще реагира. А ако не ти повярва, тогава по-нататък ще трябва да решиш дали изобщо искаш такъв брак.
