Калин Радославов стигна до болницата около половин час по-късно и без да се бави, се насочи към приемното отделение. Там го посрещна майка му.
— Мамо, как е татко? — гласът му трепереше. — Не разбирам какво се е случило… Никога не се е оплаквал от сърцето.
— Да си тръгваме, сине. Тук вече няма какво да правим… Късно е — отвърна тихо тя.
— Как така късно? Мамо… — Калин я гледаше втренчено, сякаш очакваше да отрече.
— Не успяха. Баща ти си отиде — изрече Зорница Велизарова с равен, почти безжизнен тон.
Калин пое рязко въздух и го изпусна наведнъж. Очите му се наляха, а той се извърна, за да не го види майка му.
— Събери се, Калине. Хайде към колата…
— Как можеш да си толкова спокойна? — не издържа той и я погледна обвинително.
— Сложиха ми успокоителна инжекция — отговори тя кратко.
В родителския дом Калин се отпусна на леглото в старата си стая. Зорница проведе няколко телефонни разговора — трябваше да се уредят формалностите и да се уведомят близки и познати.
— Остани да пренощуваш — предложи тя. — Сега е важно да сме заедно. Ако искаш, поживей при мен известно време, жена ти дори няма да забележи, че те няма. Едва ли ще ѝ липсваш.
— Мамо, стига вече. Колко пъти ще повтаряш едно и също…
— Аз казвам истината. Тя не е за теб. И още не е ясно чие е детето, Мартин…
— Престани, не е моментът — прекъсна я той. — Тръгвам си. Лилия се тревожи.
Калин извади телефона си и осъзна, че е бил изключен. Щом го включи, екранът се изпълни с десетки пропуснати обаждания от съпругата му.
— Лилия, прибирам се — каза той веднага щом я набра. — Татко почина… Да, после ще говорим, като се видим у дома.
— Разбира се, на майка си не ѝ трябвам… Мен трябва да ме успокояват, не нея — промърмори Зорница, но Калин вече не я слушаше и мислите му бяха насочени единствено към предстоящия тежък разговор.
