„…такива неща“ не застрашават мъжете, нали?
В съзнанието му като на ускорен кадър изплуваха всички подмятания, всяка язвителна реплика, намеците за „празнота“ и „повреда“. Спомни си и детската кукла, натикана в найлонов плик и захвърлена в багажника — дребен, но жесток жест, от който тогава се бе почувствал силен.
— Знаеш ли — продължи спокойно Калина Старозагорска, — днес дори ти благодаря. Ако не беше твоята безсърдечност, никога нямаше да събера смелост да потърся истината.
Тя се приближи на една крачка и го погледна право, без омраза, без сълзи.
— А сега си тръгвай. Куклата можеш да си я задържиш. Подхожда ти.
Устните му се раздвижиха, но нито една дума не излезе. В този миг още не разбираше, че случилото се е само началото.
Напусна апартамента, ала тялото му отказваше да се подчини. Краката му тежаха, сякаш бяха от олово. Студеният вход го посрещна с мирис на прах и влага, а в главата му ехтеше една-единствена мисъл: невъзможно. Седна на перваза между етажите и стисна папката така, сякаш можеше да смачка листовете и заедно с тях — действителността.
„Грешка. Измама. Отмъщение“, повтаряше си обсебено. Час по-късно вече беше в колата и трескаво набираше телефона на клиниката. Гласът отсреща звучеше учтиво и безмилостно спокоен: да, резултатите са автентични; да, изследванията са направени два пъти; не, място за съмнение няма.
Телефонът се изплъзна от ръката му и тупна на седалката. В съзнанието му изникна Ванеса Балканска — млада, шумна, винаги смееща се. „Мисля, че съм бременна…“ беше казала тя преди заминаването му. Тогава той се бе разсмял и го нарече „приятна изненада“.
Сега смехът заседна като буца в гърлото.
Върна се в апартамента късно вечерта. Тъмно. Тихо. Нещата на Калина липсваха, гардеробът зееше празен, сякаш никога не е живяла там. На масата го чакаше бележка — кратка, ясна и окончателна, която не оставяше място за връщане назад.
