Документите в папката се разпиляха пред нея – нотариални актове, копия, банкови извлечения, разпечатани имейли. Баща ѝ прокара пръст по ръба им, сякаш търсеше опора.
— Ето — произнесе тежко. — С майка ти прехвърлихме жилището на Тихомир Радев. Ти щеше да се справиш и без него. Винаги си била устойчива. Разумна. А той… той е по-чуплив.
Тези думи я удариха по-силно от всяка крясък.
— Значи щом съм „устойчива“, за мен може по-малко? — студът в Дарина Орлова се разля бавно. — Значи е допустимо да бъда използвана?
— Никой не те е използвал — измърмори той. — Това беше грижа за семейството.
— За моя сметка — отвърна тя почти без глас.
Мълчанието натежа. Радиото в ъгъла продължаваше да бълва прогнозата за времето, нелепо и неуместно.
— Тихомир пие — изрече внезапно бащата, без да я погледне. — Отдавна. Надявахме се да му мине. А сега… сега положението е страшно.
Дарина се отпусна на стола, сякаш коленете ѝ се поддадоха.
— Значи си тук, защото вече е страшно — каза бавно тя. — Не защото на мен ми беше непоносимо. Не защото ме изгонихте от собствения ми дом. А защото схемата ви се срина.
Той срещна погледа ѝ. За пръв път без обичайната си твърдост.
— Помогни ни — прошепна. — Ако не… ще го загубим.
Дарина затвори очи. Прелетяха години – преводи на пари, безкрайни обаждания, оправдания, повтаряните „потърпи“, „ти си умна, ще разбереш“.
— Вие вече ме загубихте — каза тя. — Просто още не сте си дали сметка.
Телефонът иззвъня през нощта. Не истерично, а дълго и настойчиво, сякаш човекът отсреща знаеше, че това е последният шанс.
Дарина се събуди мигновено. Сърцето ѝ биеше тежко, предупредително.
— Дарина… — гласът на майка ѝ звучеше чуждо, пречупено. — Взеха Тихомир. Линейка. Реанимация.
Тя седна в леглото и няколко секунди не каза нищо.
— Какво е станало?
— Запой… — майката се разрида. — Паднал е, ударил се е. Лекарите говорят за мозъчен оток. В болницата сме. На баща ти му е зле. Нужна си ни.
Нужна си ни.
Не „прости“. Не „сгрешихме“. Не „ти си наша дъщеря“. Само — нужна.
— Ще дойда сутринта — каза Дарина след кратка пауза.
